Разкриването на Атлантида

Оглавление

Алексий кимна към приятеля и свой побратим, към принца си, обърна се назад и изведе воините от стаята.

– Днес аз черпя, приятели.

– Като споменахте пиячка, къде е Кристоф – попита Бренан.

– Призна, че става нервен около бебета – каза сурово Аларик. – Мисля, че ще го намерим не с една, а може би с пет чаши от най-доброто пиво в Атлантида.

Докато се смееха и говореха, воините се насочиха към стаята за вечеря. Алексий обаче изостана и се присъедини към Аларик.

– Днес е велик ден, съгласен ли си?

– Велик може би, но не и лишен от опасност – отвърна жрецът и сви очи. – Не всички атланти приемат добре промяната.

– Какво значи това? Първият наполовина човек, наполовина атлант? Какво означава това за традициите, за Атлантида?

Алексий винаги бе странял от политиката, но ако нещо застрашаваше живота на новороденото, той трябваше да е подготвен.

– Все още не знам. Посейдон одобри съюза им и ги благослови с дете, така че не мисля, че ще оспорват рожденото му право. Но обикновено фанатиците не се нуждаят от причини. Трябва да сме готови за тях.

– Така е – съгласи се Алексий и посегна за кинжалите си, които не бяха прибрани в ножниците си. – Ще бъдем готови.

* * *

Форт Кастильо де Сан Маркос, Сейнт Августин, Флорида

Дори по време на гръмотевичната буря и дъжда, през последния час Грейс не спря да крачи напред-назад покрай дългите граници на високата крепост. Понякога ходеше, след това скачеше. Взираше се в океана, сякаш дълбоко под тъмните води можеше да види Атлантида, изгубената цивилизация, която бе скрита за останалия свят.

Крачеше, опитвайки се да надбяга мислите си и да избяга от отчаянието, което се удряше в нея, както вълните в скалите. Отчаяние, което дори не беше нейно.

Бе така странно. Никога досега не бе изграждала такива връзки, не и такива. Не и с някого, когото едва познаваше.

При това с мъж. Споменът за последната им среща и целувката изгаряше съзнанието ѝ като гръмотевица, излизаща от буреносен облак.

Чувстваше се объркана. Нервите ѝ се завързаха на възел и заприличаха на бурното зимно море, което се блъска в скалите.

– Знаеш, че няма да помогне.

Дълбокият глас, който идваше от нищото, но се чуваше адски близо да нея, я стресна и почти я накара да скочи от ръба. Силна ръка я хвана, издърпа я навътре като така я спаси от падане от десет метра.

Грейс се опита да се освободи, обърна се с надеждата да ритне нападателя в лицето, но той я блокира и така лесно я вдигна на ръце, сякаш бе дете и ѝ се усмихна. Лунната светлина блестеше и правеше косата му ту бронзова, ту черна. Изключено бе да сбърка това лице, въпреки че по него се стичаше вода.

Малко бяха мъжете, които така лесно биха могли да я укротят. И все пак, той бе обучен и могъщ воин, един от последните представители от расата на шейпшифтърите тигри. Над сто и десет килограма мускулна маса и два пъти повече, когато бе трансформиран.

– Зная, че мина доста време, Грейс, но това не е начинът да посрещнеш стар приятел – каза той и отново я дари с една усмивка. – Онази приказка, че трябва да не си наред с главата, за да излизаш в дъжда, придобива смисъл.

– Джак! Съжалявам, мислех, че двамата с Куин сте на мисия някъде…

– Извинявай. Ами просто… – отвърна той, но нещо не му позволи да продължи.

Свали я долу и тя стъпи на земята, след което я прегърна силно.

– Без подробности, Грейс. Не и тук. Не и навън.

Грейс вървеше по ръба и се спъна, докато Джак се взираше в морето.

– Трябва да отида при Куин, но не мога да кажа повече, дори и на теб. Стигнахме до следа, която изглежда важна и можем да… си върнем…предмета, който изгубихме… в Сейнт Луис.

Грейс кимна. Вонос бе откраднал скъпоценния камък, който в Атлантида наричаха Проклятието на вампирите. Жълт диамант, който според слуховете притежаваше силата да унищожи всички вампири, без този, който го държи. Вонос се радваше на много власт като Приматор. След като притежаваше оръжие за масово унищожение, което може да сложи край на расата му, вампирът се радваше на много нови съюзници, като други вампири, които предпочитаха да са на негова страна, вместо да умрат.

– Мислиш, че е тук?

Вонос притежаваше вила близо до Дейтона Бийч. От списание „Пийпъл“, посветено само на немъртвите, написаха статия за него, която носеше името „Приматорът вкъщи“. Веднъж го бе видяла на касата на зеленчуковия магазин и бе загубила апетит.

Джак кимна и челюстта му се стегна.

– Изглежда, този иска да се изявява като мачо, след като си е купил къща в най-слънчевия щат. Показва, че е по-корав от останалите кръвопийци.

– Мислиш ли, че ще го задържи тук? Примосът не е ли по-безопасен? Чух, че там е като крепост.

Джак затвори очи и вдигна глава нагоре, към дъжда, а след това отново я погледна. Нямаше как да скрие напрежението, което струеше от очите и цялото му тяло.

– Така е. Чух, че са подсилили охраната, след като нахлухме.

Грейс премигна.

– Проникнали сте в дома на Приматора? Какво? С всичките тези вампири? Чух, че е като Форт Нокс на вампирите.

Мъжът повдигна рамене.

– Правилно си чула. Имахме преимущество. Някой ден можеш да помолиш Куин да ти разкаже – в същата секунда челюстта му се стегна и Джак поклати с глава. – Като се замисля, недей.

– Влез вътре, най-после – подкани го тя. – Да ти намерим сухи дрехи, да пийнем кафе и да поговорим. В момента сме малцина, докато новите попълнения не пристигнат сутринта.

– Не мога. Нямам време. Дойдох да те предупредя, така че ме слушай. Не вярвай на нищо, което ти казват фае.