Разкриването на Атлантида

Оглавление

Възхитена от всяко едно негово движение, Грейс стоеше там и наблюдаваше, неспособна да отмести погледа си и да се захване с нещо друго. Беше гол до кръста и червеникаво-оранжевата светлина на залеза се отразяваше по кожата му, мускулестите гърди и коремните мускули. Дори и гърбът му бе като произведение на изкуството, с ясно изразени мускули, и Грейс не преставаше да мисли дали може да проследи интригуващите и ясно очертани извивки с език. Но никога досега не бе виждала някой с толкова белези. Не бяха само по лицето му: цялата му лява страна бе ужасно обезобразена. Но неравно заздравелите му дълбоки рани по раменете, гърдите, корема и части от гърба му, ѝ показваха какво е преживял. И странната татуировка на левия му бицепс, наподобяваща кръг, който пресича триъгълник, а нещо подобно на стрела пронизваше и двете. Грейс погледна към татуировката си, сложена ѝ насилствено от онзи елф. Не, това на Алексий не беше стрела! Тризъбец може би? Поне така изглеждаше.

Аларик, техният висш жрец, бе лечител. Без съмнение през годините е лекувал Алексий. Знаеше какво се случва, когато жрецът се заинати да излекува някого. Беше видяла какво стори с Мишел, когато вампирите разкъсаха гърлото ѝ. Не остави дори и белег, който да ѝ напомня за случилото се. Мишел го приемаше като нещо средно межди Дейвид Бекъм и Ганди.

Но истината бе, че Грейс се страхуваше от него. В него имаше нещо мрачно и дълбоко, така дълбоко, че светлината едва ли някога ще достигне душата му.

Но не там беше проблемът. Важното бе, че Алексий изглеждаше така дори и след кой знае колко лечения. Какви ли неописуеми битки е водил, за да му останат такива белези? Не можеше да си представи кой би имал куража да се върне на бойното поле, след като години, десетилетия, дори и векове е страдал.

Не можеше и не искаше да си го представя. Там беше проблемът, нали така? Бе прекарала голямата част от последните три дни, тренирайки с него като влюбена до уши мацка, вместо да се държи като коравия и находчив лидер на бунтовницте какъвто се предполагаше, че е.

Отвратена от себе си, жената поклати глава, за да се отърве от всички фантазии, включващи Алексий и карамел. Завъртя се на пети и се насочи към офиса си, но внезапно се блъсна в гърдите на мъжа, по който допреди секунда примираше.

– Мамка му! Ще спреш да се прокрадваш така – сопна се и макар че осъзна, че се държи нечестно, не ѝ пукаше.

Смехът вибрираше в гърдите му и Грейс осъзна, че се навежда към него, за да докосне гладката му кожа с устни. Спъна се, докато отстъпваше назад, и ако той не я бе хванал за ръката, щеше да падне на земята.

– Дойдох да докладвам, командире – отвърна ѝ с насмешка.

След толкова тренировки дори не дишаше тежко. Колко дразнещо.

Грейс присви очи.

– Подиграваш ми се. Не ми харесва. Не трябва да ми докладваш, та ние сме съюзници. Също така – отбеляза тя с разочарование, – защо, когато ти си наоколо, не ме оставя чувството, че имам лепка на задника? Само с теб се чувствам така.

Гледаше го с възхищение, докато красивите му сини очи не потъмняха и станаха почти черни. Тогава внезапно осъзна какво всъщност бе издала чрез коментара си.

– Както и да е. Забрави. Нямах предвид... не е важно. Чака ме много работа. Лека нощ.

Опита се да се отдръпне от него, но хватката му се стегна.

– Не, не си познала – каза ѝ с дрезгав глас. – Искаше да тренирам с бунтовниците. Направих го. Разполагате с добри бойци както мъже, така и жени. Някои от тях стават за битка, но други трябва да се насочат към различно поприще. Утре ще се съберем със Сам и ще обясня с подробности. Но сега, ти и аз.

– Няма нужда да ми казваш – но възмущението ѝ изчезна, когато осъзна, че тялото и мислите ѝ реагират на дрезгавия му глас. Спомни си за фантазиите, които не спираха да я преследват. Истината бе, че той много по-бързо можеше да определи дали някой става или не. – Добре, прав си. Сега можеш да ме пуснеш и… чакай! Какво?

Мозъкът ѝ най-накрая осмисли чутото.

– Какво искаш да кажеш с това ти и аз?

Мъжът бавно прокара длани по ръцете и лактите ѝ и я пусна. Но вместо да отстъпи назад, той пристъпи напред, като без съмнение нарушаваше личното ѝ пространство.

Тя нямаше намерение да се поддаде, затова вдигна брадичка.

– Попитах те нещо.

Той се приведе към нея, бе толкова близо, че краищата на русата му коса галеха гърдите ѝ. Никога досега не се бе радвала, че носи кожено яке. Но не и сега, защото то я предпазваше от директен контакт на косата с гърдите ѝ. Поне това си повтаряше.

Алексий се изправи и ѝ подаде дървен прът за тренировки.

– Можеш ли да се справиш с това, или предпочиташ кинжали?

Грейс не си направи труда да отговори на въпроса му. Няколко пъти се беше била редом с него и знаеше, че той не преценяваше бойците въз основа на пола им. Не казваше нищо, просто наблюдаваше, докато правеше пълна оценка на качествата на обучаващия се. Големите дървени прътове, които използваха, бяха прекалено тежки за жените, които нямаха силата дори да вдигнат меч.

Грейс не беше една от тях.

– Ще се справя. Но ти си се бил в продължение на часове. Не мисля, че ще е чесно от моя страна да се възползвам от теб в това ти състояние – отвърна тя сладко.

Лицето на Алексий се промени, стана тъмно, почти примитивно. Пристъпи напред и я притисна в стената на двора, като ги разделяше само дъх разстояние. Когато проговори, гласът му наподобяваше ръмжене.

– Мисля, че не разбираш, Грейс, а и се уморих да се боря. Искам да се възползваш от мен. Аз желая да се възползвам от теб. Искам да използвам върха на кинжалите си и да се отърва от дрехите ти. Искам те гола под себе си. Копнея да те докосвам с ръце, с устни и да те задоволявам, докато не ме умоляваш да те направя своя.