Разкриването на Атлантида

• Предыдущая
• 30/89
• Следующая

– Аз… ти… – опита се да отвърне, но дори не можеше да мисли.

Не успя да формулира смислено изречение, за да го изрече. Оставаше ѝ само да изстене, когато Алексий съвсем нежно я захапа.

Почти без нейно разрешение, ръцете ѝ се обвиха около врата му. Тя се притисна в него, докато нищо освен памучния ѝ сутиен и блузата ѝ не разделяха голите му гърди и нейните болезнено твърди зърна.

Дори и това не ѝ беше достатъчно. Искаше го гол. Искаше и тя да е гола.

Грейс най-накрая се отдаде на най-съкровеното си желание, откакто го бе видяла да влиза през онази врата в Сейнт Луйс. Вплете пръсти във великолепната му коса и чувството от допира я накара да изстене. Косата му бе толкова многоцветна. Нямаше да е достатъчно, ако просто я наречеше златиста. Беше с цвета на шампанското и на залеза, както злато, бронз и мед. Беше като една чувствена фантазия. Блян за дива котка, която само тя може да укроти.

Подивял атлант, когото само тя можеше да опитоми.

Само ако беше истина.

– Толкова си красив – прошепна.

Алексий вдигна глава и се вгледа в очите ѝ, но в неговите блестеше мрачен и страшен пламък. За първи път не се опита да скрие свирепо обезобразената лява част на лицето си.

– Казвали са ми го милион пъти, преди да бъда обезобразен. Тогава външният вид не значеше нищо за мен. Просто средство, което ми помагаше да свалям полите на жените.

Затегна хватката си около кръста ѝ, докато тя не изпита болка. Грейс не каза нищо, усещайки, че той бе на път да признае нещо, което тя се страхуваше да чуе, но трябваше да узнае.

– След това други ми говореха за красота, но всъщност имаха предвид болка. Моята болка. Бях пленен, Грейс – призна той, а думите бяха така груби, сякаш ги бе откъснал от душата си. – Пленен, докато се опитвах да спася своя принц, но той също бе пленен. Нападателите, които почитат болката бяха от Алголагния, култ към богинята на вампирите – Анубиса. Откриват красотата и сексуалното освобождение в болката и страданието на другите. Дълго, неописуемо дълго, те ме измъчваха, оскверняваха и покваряваха, докато едва не повярвах, че красотата може да се намери единствено в кръвта, болката и отчаянието.

Усещане за съчувствие, ярост и ужас премина през тялото ѝ. Тя понечи да отвърне, но той поклати глава.

Знак за предупреждение или отрицание.

– Не търся съчувствието ти и няма да приема съжаление. Никога не съм споделял и един детайл за времето, което прекарах там, и никога няма да го направя. Но трябва да знаеш, че ако продължаваш да ме предизвикваш, ще освободиш звяр, какъвто никога не си срещала. Вярвам, че тогава нещо в мен се пречупи и все още е някъде там в мен. Вътре, в границите на това, което някого определях като желание.

Грейс не знаеше какво да отвърне. Какво да направи. Но осъзнаваше, че трябва да каже или да стори нещо, което да прогони болезнената самота в очите му.

– По-силна съм, отколкото изглеждам – призна тя и му се усмихна. – Въпреки че на ринга изобщо не те затрудних. Бива ме да поправям счупени неща. Макар че досега не съм пробвала с хора.

Без да го очаква, Алексий я пусна и отстъпи назад.

– Не ти се налагам, моя красива Грейс. Ще се опитам да те избягвам, докато приключи мисията. Имаш думата ми. Моля те, приеми най-искрените ми извинения относно неуместното ми държание.

Преди да успее да измисли подходящ отговор, той ѝ обърна гръб и тръгна напред. Грейс искаше да го последва, но трябваше да бъде внимателна. Все още не знаеше какво наистина му се е случило. Какво не му беше наред. Колко много ярост и омраза крие зад великолепното си лице. Но за нея белезите му бяха подобрение, което превръщаше класическата красота в по-грубовата. Затова бе наложително да бъде много внимателна.

Грейс го наблюдаваше, докато Алексий се отдалечаваше от нея, а тялото му се извисяваше гордо и могъщо, осъзнавайки, че той я бе отхвърлил преди тя да направи същото. Но всъщност искаше да я защити. Защитаваше и себе си.

Защитите ѝ се срутиха. Предпазлива, как ли пък не. Тръгваше след него.

– Алексий! – тръгна към него, а след това се затича, докато не го настигна. След това вдигна ръце към лицето му, с желание да го докосне. – Недей. Не ми се извинявай. Не се дръж с мен като с крехко същество. Не бягай от мен. Смятам… мисля, че между нас има нещо и искам да ми дадеш време да разбера какво е то. Животът е кратък…

Сетне се спря и се засмя гръмко.

– Тоест, животът може и да не е кратък за теб, но за мен, за хората е такъв. Преди десет години научих един много горчив урок. Дай ми шанс да бъда повече от твой съюзник.

– Повече? – попита.

Грейс свали ръцете си и отстъпи, засрамена от предложението си. За каква се смяташе? За психолог? Как изобщо можеше да си помисли, че би могла да предложи нещо на този мъж, който, изглежда, бе преживял нещо ужасно?

– Аз съм идиотка – прошепна и затвори очи. – Пълна идиотка.

– Силно се съмнявам, но все пак защо смяташ така? Грейс? – той я хвана за ръката и се вгледа дълбоко в очите ѝ.

Очите му бяха станали черни, но в центъра на зениците му блестеше странна синьо-зелена светлина. Знаеше, че очите на атлантите менят цвета си в зависимост от настроението им. Но този син пламък бе нещо ново за нея.

– Грейс?

Тя премигна. Имаше чувството, че погледът му я бе хипнотизирал.

– Вероятно ще успеем да го караме по-бавно. Да разберем, да открием дали това нещо между нас си заслужава. Не мисля, че ставам за сериозна приятелка.

Този път той премигна, а след това на лицето му се настани широка усмивка.

– За приятелка? – повтори бавно. – Боговете да са ми на помощ. Не мога да повярвам, че се налага да говоря с Аларик за това.

• Предыдущая
• 30/89
• Следующая