Разкриването на Атлантида

Оглавление

Независимо от студения въздух, по челото ѝ изби пот от силната болка, която този съвсем незначителен допир ѝ причиняваше. За известно време ѝ се зави свят. Грейс се хвана за плота и постоя така, докато неразположението ѝ отмина. А уж тя бе водачът. Как ли пък не! Едва не припадна заради нищожна драскотина.

Върна тубичката в кутията за първа помощ и изми ръцете си. Подгизналата ѝ блуза ѝ се стори прекалено лепкава и мръсна, а тя не можеше да я търпи и минута повече върху тялото си. Махна каквото бе останало от нея и го хвърли в кофата за боклук, където се намираха окървавените кърпи, които допреди малко бе използвал Алексий. За секунда стоеше така омаяна от гледката. Яркочервената ѝ блуза бе в пълен контраст с искрящо бялото пластмасово кошче за боклук.

Кръв в кофа. Нейната кръв бе в кофата. Изглеждаше ѝ така неправилно. Кръвта символизираше живота, а той нямаше място в кофа за боклук. Телата не трябваше да лежат безжизнени и унищожени на двора.

Как ли щеше да се справи с това? Тя не беше никакъв командир. Трябваше Сам да бъде техният водач. Дори и Алексий, въпреки че скоро щеше да ги напусне и да се върне в Атлантида. Да ги остави. И да изостави… нея.

Отново щеше да бъде сама. Както винаги.

Но тирадата ѝ за нещастие, болка и самосъжаление бе прекъсната от нечии стъпки. Имаше ли право да циври, след като провалът ѝ бе довел до гибелта на двама души?

Внезапно младата жена осъзна, че стои права, полугола в средата на кухнята, като някаква проклета мишена. Натисна дъното на чекмеджето, в което се намираше наборът за първа помощ, и тайникът на Куин се отвори, а в него се намираше нужното ѝ – пистолет. Беше само двадесет и втори калибър, но вършеше чудесна работа, ако стреляше отблизо. Завъртя се и застана зад плота, като зае позиция, за да може да се прицели добре.

– Аз съм, Алексий – извика атлантът, преди да стигне вратата. – Чисто е, но си имаме компания.

Тя се изправи, но не свали гарда.

– Каква компания? Колко са? Трябва ли все пак да викам специалния отряд?

Той спря пред вратата и светлината от коридора освети косата му. Сякаш бе ореол.

– Не стреляй – каза той и погледна към оръжието в ръката ѝ. – Съжалявам, не се изразих подходящо. Този път са от добрите. Някой си Тайни. Твърди, че Сам го бил изпратил.

Грейс отпусна рамене и постави оръжието на плота, но преди това се увери, че е свалила предпазителя.

– Сигурен ли си, че това е той?

– Знаеше много за Сам, така че ме убеди, че казва истината. Да не споменавам, че изглежда точно както би изглеждал мъж на име Тайни. Висок почти два метра и тежащ около сто и четирдесет килограма.

– Те…. Какво – внезапно запелтечи Грейс, когато осъзна, че все още се намира в кухнята, само по сутиен, а цялата лява половина на тялото ѝ бе намазана с Неоспорин. – Би ли ми помогнал да се превържа?

Алексий тръгна към нея, като не сваляше поглед от добре почистената рана, но когато я достигна, изглеждаше още по-сериозен, а красивите му сини очи бяха станали черни с изключение на онези малки синьо-зелени пламъчета в центъра на зениците му.

Въздухът между тях се нажежи от напрежението и чувствата, които изпитваха един към друг. Но след това воинът въздъхна пред нея и атмосферата се успокои.

– Имам чувството, че го правиш нарочно – каза той унило. – Най-накрая успях да сваля блузата ти, но само за да мога да те превържа.

Опитът му да разведри обстановката ѝ се понрави, дори беше готова да се включи в обичайната му закачка, ако не виждаше стиснатите му устни и челюст.

– Неподходящ момент. Говорим за историята на живота ми – усмихна му се тя, но изглежда не успя да го убеди в думите си.

Алексий се обърна към плота и започна да изважда съдържанието на набора за първа помощ. Удряше го в повърхността, без изобщо да му пука, докато междувременно си мърмореше нещо под носа достатъчно ниско, така че Грейс да не може да разбере какво точно казва. Най-накрая извади ролка лейкопласт, чисто нов бинт и ножици.

– Най-накрая ги намери – отбеляза Грейс, но когато той се обърна, тя го виждаше двойно и двамата се приближаваха към нея, с бинт в ръка.

Странно. Внезапно черни точици започнаха да танцуват пред очите ѝ и младата жена разбра какво всъщност се случва, малко преди коленете ѝ да се подкосят.

– Ще падна – предупреди го тя, но Алексий реагира светкавично.

Воинът я взе на ръце и отново я сложи да седне на масата, но този път бе достатъчно близо, за да може да се отпусне на здравото му рамо. Чудеше се как тези здрави като стомана мускули ѝ действаха така успокояващо. Бяха толкова удобни.

Не искаше никога да се отделя от него.

Алексий я галеше по гърба, докато ѝ говореше нежни думи – слова, които тя не разбираше. След това отметна косата ѝ назад и я целуна по челото.

– Тихо, ми амара. Слаба си, защото загуби много кръв, а и притокът на адреналин допринася за изтощението ти. Винаги се случва след голяма битка. Без значение колко добър и силен е воинът, така че преди да си започнала, спри да се обвиняваш, че си слаба.

Грейс вдигна глава и погледна в прекрасните му, екзотични и така съблазнителни очи.

– Какво искаше да кажеш? Наричал си ме така и преди. Ми амара. Каква означава? Нали си наясно, че трябва да ме научиш на родния си език?

Алексий също я погледна в очите и не помръдна няколко минути, явно защото обмисляше важно решение. Грейс наблюдаваше как чертите на лицето му се променят, но нямаше как да разгадае какви чувства изпитва той.

Дори не знаеше на какво да се надява. Но беше наясно, че с него се чувства като у дома си и това я плашеше. Съвсем леко се отдръпна и атлантът веднага я пусна.