Разкриването на Атлантида

Оглавление

– Нека оставим уроците по атлантски за някой друг път – най-накрая ѝ отвърна той и се усмихна вяло. – А сега ще те превържем, ще те облечем и отиваш в леглото с чаша горещ чай.

Алексий се наведе, за да вземе пакета с бинта, който бе пуснал на земята, когато тя едва не припадна, разкъса го, после се върна до мивката и изми ръцете си. Внимателно и с прецизност, усъвършенствана с вековете, разопакова стерилния тампон и покри раната ѝ с него. Тя държеше марлята да не падне, докато той превързваше с бинта ребрата и кръста ѝ. Би се обзаложила, че изглежда като някоя мумия. След като най-сетна спря да я увива, завърза бинта и постави металния клип, за да е сигурен, че няма да се развърже.

Когато всичко приключи, Грейс си позволи да въздъхне от облекчение.

– Не се страхувам от гледката на кръв, но предпочитам да не е моята – призна си тя.

Алексий хвърли всичко ненужно в кофата и отново изми ръцете си.

– Трябва да ти намерим блуза. Мога да ти дам моята, но тя изглежда дори по-зле от твоята.

– В килера – отвърна тя и посочи вратата в дъното – Има купчина пуловери за всеки случай.

Той отиде дотам и се върна с яркочервена блуза, на която с бели букви бе изписано „Хапнете при Джо“. Грейс трепна и поклати глава.

– Не, само не червено или бяло. Моля те!

Без да разбира причината за предпочитанията ѝ, Алексий се намръщи за секунда, но след това погледът му се спря на бялото кошче, в което бе хвърлена окървавената ѝ блуза и всичко му се изясни.

– Разбира се – отвърна мигновено и веднага хвърли червената дреха обрано в купчината и извади черна за нея като междувременно се отърва от собствената си мръсна риза и взе една и за себе си.

Блузата, която ѝ даде, може би бе два размера по-голяма от тези, които носеше Грейс, но не ѝ пукаше дали ще изглежда добре. Важното бе да не е червена или бяла на цвят.

Или пък аленочервено.

Тя се заклатушка трескаво, докато се опитваше да се облече, но Алексий се приближи и ѝ помогна, сякаш обличаше дете. Нареди ѝ да си вдигне ръцете и внимателно нахлузи дрехата през главата ѝ, след това я изпъна и издърпа дългата ѝ коса.

В този момент Грейс осъзна, че трябва да му каже. Да му сподели какво точно изпитваше. Да полети в пропастта, без да има някой, който да я хване.

Никой освен него.

Искаше, не, нуждаеше поне веднъж след последните десет години да се отпусне и да разбере дали някой ще е там, за да я хване, докато пада. Най-вече, дали той ще бъде там, за да я улови.

– Алексий – започна тя, но силен и мощен глас, подобен на гръмотевица уловена в буря, не ѝ позволи да продължи.

– Идвам с мир.

Грейс наклони глава към Алексий.

– Предполагам, това е Тайни?

Воинът кимна и я погледна развеселено.

– Несъмнено е той.

Тя не пропусна да отбележи, че въпреки веселото му изражение, Алексий не свали гарда. Вместо това се обърна към входната врата, така че да блокира директния контакт с Грейс и потенциалният нападател да не може да я нарани. Разбра какво се случва, но този път бе прекалено изморена, за да се кара с него. Може би се дължеше на кръвозагубата или на това, че бе на път да разкрие чувствата си към него, да ги сложи на масата, за да могат да бъдат смазани. Нямаше нито желанието, нито енергията за спор с Алексий и чие… оръжие е по-голямо.

Човекът, който след секунди изпълни касата на вратата, бе един от най-огромните мъже, които някога бе виждала. Черната му коса и очи, сините му дънки и фланелката му веднага ѝ направиха впечатление. Главата му стигаше до горната част на касата на вратата, а раменете му бяха така широки, че трябваше да се завърти настрани, за да влезе.

– Шейпшифтър ли си? – попита го тя, но се почувства като пълен идиот, когато той я погледна учуден от странния ѝ въпрос. – Съжалявам, това не ми влиза в работата. Достатъчно ми е да знам, че Сам ти има доверие.

В отговор на думите ѝ, Тайни се засмя с такъв чудесен и гръмогласен смях, който би трябвало да принадлежи на Дядо Коледа или на нечии любим дядо.

– Така и трябва. След всичко, което е направил за мен, бих го последвал в ада, за да му дам чаша студена вода.

Грейс бе залята от вълна на любопитство, но и подобно на желанието ѝ да се покаже корава пред Алексий, отстъпи под натиска на физическото изтощение.

– Грейс, запознай се с Тайни. Тайни, това е Грейс Хавиланд, командирът на тази група – Алексий започна с официалностите.

Тя махна с ръка, сякаш за да се отърве от формалностите.

– По-точно, командир на каквото е останало от тази група – поправи го тя и в гърлото ѝ веднага заседна буца, заради непролетите сълзи по загубата на бойците, паднали в битката. – Тази нощ ни нападнаха със страшна сила.

Тайни кимна и милото му лице придоби смъртоносно изражение.

– Сам ни каза какво е станало. Опитваме се да следим всяко едно движение на шейпшифтърите, най-вече заради случващото се в цялата страна. А и фактът, че най-могъщият сред вампирите притежава къща недалеч оттук, ни навежда на мисълта, че той стои зад всичко това.

– Вонос – изрече тихо Алексий.

Тайни отново кимна.

– Вонос. И не, малката, не съм шейпшифтър. Но не можеш да отречеш, че съм достатъчно голям, за да бъда мечка, нали така? – пошегува се той и отново се засмя с онзи прекрасен смях.

– Съжалявам… аз не съм… просто. Съжалявам – повтори тя. – Не ме виждаш в един от най-добрите ми дни.

– От това, което Сам ми каза за вас, считам, че сте добри хора. Спомена, че си се изправила срещу една пантера, въоръжена само с джобно ножче. И си го повалила. Дело, достойно за възхищение...