Разкриването на Атлантида

Оглавление

– Няма да се справя – прошепна. – Добър войник съм, но не ставам за лидер. Хората умряха и това винаги ще тежи на съвестта ми.

Алексий клекна пред нея и взе ръцете ѝ в своите.

– Както и трябва. Те заслужават да бъдат запомнени и носени в сърцето на всеки, който някога ги е познавал. Сами се съгласиха да се включат в тази битка, знаейки опасностите. Не можеш да защитиш възрастни хора от последиците на собствените им решения. Остава ти само да почетеш саможертвата им, като мислиш за тях.

Грейс най-накрая вдигна глава и го погледна. В красивите ѝ огромни очи се виждаше блясъкът от непролетите сълзи. А лицето ѝ бе така измъчено. Щом я съзря, силна болка разкъса гърдите на воина и го връхлетя както бурното море.

– Не знам как да те помоля за това – каза тя тихо. – А и част от мен смята, че не го заслужавам. Но.. би ли ме прегърнал? Само за малко?

– Грейс! – изрече името ѝ като благословия. – Щях да те помоля за същото.

Внимателно той седна на ръба на леглото до нея и отвори обятията си. Тя въздъхна и се отпусна в прегръдките му, като постави главата си на рамото му. Алексий усети дъха ѝ във врата си и изпита непреодолимото желание да я закриля. Не желаеше никога повече да ѝ се налага да се сблъсква с такава трагедия. Никаква трагедия, болка и най-вече опасност.

Искаше му се тя да беше наследница на Афродита, а не на Диана. Красавица, която да стои далеч от опасностите, а не ловец по природа. Но когато Грейс го погледна и му се усмихна плахо, точно тогава той разбра, че тя беше въплъщение и на двете: красавицата и богинята.

И бе погубен.

– Сега ще те целуна – каза той, но не направи нищо.

Просто чакаше да разбере дали тя ще го отхвърли, или ще му даде позволението си. Не бе сигурен от кое от двете се страхуваше повече.

– А аз ще ти позволя – отвърна Грейс, но не успя да спази думата си.

Не дочака той да го направи и вместо това повдигна брадичка и долепи устните си до неговите, а нежното докосване подпали същински пожар в боеца.

Той искаше да я целуне, да я направи своя, да я бележи като своя. Инстинктите му се бореха с разума и чувствата му, но те победиха и го принудиха да действа бавно, все пак тя бе ранена. Онова примитивно желание, по-древно от човечеството, че и от Атлантида, дори искаше да вземе превес над него. Алексий се отдръпна съвсем леко, успял да победи по-тъмната си страна, но Грейс отказа да го пусне. Вместо това се приближи, докато не седна в скута му и с едно движение дръпна главата му по-близо до своята.

– Не ми пука. Знам, че е грешно и коравосърдечно от моя страна, да желая да те целувам. Да копнея за теб по този начин, след всичко случило се и ранените ни бойци – промълви тя и си пое дъх. – Знам, че така показвам колко съм слаба, но имам нужда от теб. Тази нощ можеше да умра и за пръв път от десет години, в този последен за мен момент, изпитах страх.

Вгледа се право в очите му, искайки ѝ се Алексий да я разбере.

– Страхувах се, защото за първи път имах какво да губя.

Войнът отново я целуна. Нямаше какво друго да стори, освен да я целува, да я държи в прегръдките си и да я докосва. Да целува дори още по-жадно. Разумът непрестанно му напомняше да бъде внимателен, да не нарани пострадалата част на тялото ѝ. Държеше я така, сякаш бе направена от най-крехките стъклени нишки в Атлантида и продължаваше да я целува все едно мисълта да прекъсне целувката би сложила край на всяка надежда, светлина и любов.

Любов. Тази така непозната за него дума премина през съзнанието му и нещо в него се промени. Светът излезе от осите си, а звездите паднаха от небето и експлодираха в стаята.

Алексий я целуваше и заедно с това пропадаше в един бляскав тунел, направен от облаци и ярки цветове. Тъмнозелено и бледозлатисто, цвят на изумруд и кехлибар. Ивици от черни силуети се подаваха зад ярките цветове, създадени изцяло от светлина. Изпадна в шок веднага след като осъзна какво се случваше. Виждаше цветовете на душата на Грейс.

Внезапно тя издаде някакъв звук, но Алексий не можеше да каже дали бе стон, или издихание, но той го пое с целувките си. Улови сферата от кехлибар, знаейки, че това бе страхът ѝ.

Независимо че не му се бе случвало от години, той разбра. Осъзна, че свързва душата си с тази на Грейс и радост, примесена със страх, го връхлетя, заплашвайки да съсипе разсъдъка му.

* * *

Грейс се държеше с една ръка за Алексий, а другата бе сложила на ранената част от тялото си. Държеше го така, сякаш той можеше да ѝ даде баланс и да я спаси, когато чувствата ѝ я връхлетят с яростна сила. Целуваше я така, както не бе целувал никоя друга. Сякаш тя бе от значение, все едно значеше всичко за него. Сякаш топлината и желанието биха могли да компенсират мрачните и тъмни кътчета в душата му.

Тя се притискаше все по-плътно в него, с желанието да усети ударите на сърцето му. Болката от раната ѝ се превърна в един блед спомен, избелял от страстта и желанието, които я изгаряха цялата. Беше жива. Бе жива и не го беше изгубила. Поне засега това ѝ бе достатъчно. Можеха да държат мрака далеч.

Но изневиделица страстта и копнежът се промениха. Трансформираха се. Метаморфозата, за която се чудеше по-рано, я удари със силата на капризна богиня. Вълнуваща разноцветна дъга с цветовете от целия спектър избухна в, между и около тях. Багрите танцуваха и правеха пируети в сърцето и душата ѝ, следвайки ритъма на страстните им целувки. Объркана от цветове и светлина, неразбираща, но същевременно приемаща случващото се, Грейс понечи да се отдръпне от него, но той я притискаше към себе си, сякаш не можеше да понесе да е далеч от нея.