Разкриването на Атлантида

Оглавление

Грейс изгуби равновесие, дъхът ѝ секна и тя започна да пада, да се извива и върти отново и отново към мрака; към болката, мъчението и огъня. Извика отчаяно, търсейки начин да избяга, но такъв нямаше. Остана ѝ само да пропада отново и отново в пламъците.

Падна върху бариера, която бе твърда като стомана, но с особена еластичност. Знаеше, че всичко това не може да е истина. Някъде дълбоко в съзнанието си осъзнаваше, че все още седи на леглото с Алексий.

Но ако това бе само плод на въображението ѝ, то бе пропито с нечувана доза лудост. Защото в същия момент вървеше сред пламъци, а Алексий стоеше от другата ѝ страна.

Но не беше този Алексий, когото тя познаваше. Бе друг, чиято кожа не бе обезобразена. По-млад Алексий. Не толкова намръщен и по-малко циничен.

И тогава той изкрещя.

Призрачни фигури се спотайваха около пламъците, държейки предмети, които Грейс бе убедена, че не иска да вижда. Видя стомана, причу ѝ се звукът от камшик и тогава съзря воина, окован към една тъмна и някак си блестяща стена, който крещеше ли крещеше.

– Не! – извика тя. – Не, не, не, не искам да виждам това. Твърде лично е. Това са тайните на душата му. Не искам да виждам неговите, както не желая той да вижда моите. Ако това е някакъв вид магия от Атлантида, накарай я да спре.

Изглежда, че думите ѝ значеха нещо за онази тъмна сила, която я доведе тук, защото Грейс започна да се издига. Нагоре и далеч от пламъците и ужасните същества, които размахваха камшиците си. Далеч от неописуемото мъчение, което е преживял Алексий.

Издигаше се, докато огньовете не бяха заменени от изкрящи и светли цветове. Така различни от тези на пламъците долу. Там бе небесносиният цвят на океана – такъв, какъвто можеше да се види в ясна лятна нощ. Както и свежото зелено. Както и рубиненочервеното, което сякаш танцуваше, предлагащо безгрижна радост в разноцветна палитра, която като че ли бе предвестник на чувствата на воина.

Но цветовете не бяха единствените, които се носеха около нея. Виждаше познание, а истината за самия Алексий потъна в душата ѝ, сякаш това бе едно пътешествие през неговата.

Почтеност. Лоялност. Чест. И кураж, тъй непоклатим, формираха същината на самото му съществуване. Мъж, който бе дал всичко от себе си и ще продължава да го прави за благото на другите. Никога не запазвал или искал нещо за себе си.

До този момент.

Някъде в далечината, Грейс усети как Алексий се изправя и отстъпва назад. На цветовете им отне няколко минути да изчезнат, но гледайки го, на нея ѝ се стори, че живее под купол, който постоянно е озаряван от разноцветни фойерверки, сякаш тя самата бе римска свещ. Погледна към гърдите си, за да се увери, че тези цветове не излизаха от нея и поклати глава, за да прогони фантазиите.

Дълго време не каза нищо. Нямаше думи, които биха могли да опишат случилото се.

Алексий, който се бе подпрял на стената възможно най-далеч от нея, най-накрая проговори.

– Обзалагам се, че се питаш какво се случи току-що.

Тя се засмя силно, щастлива, че вече може да си поеме дъх.

– Благодаря ти, г-н Меко Казано.

На лицето му се изписа същото успокоение, което вероятно изпитваше и тя, и Алексий се засмя.

– Трябва да съм подготвен. С теб винаги трябва да очаквам неочакваното.

– Искам да знам какво точно се случи – призна тя, но умората я надви, а и предвид какво се бе случило между нея и Алексий, вече не можеше да стои изправена. Отпусна се на лявата си страна и сграбчи възглавницата, докато краката ѝ все още бяха на земята. – Но може би първо трябва да си почина, защото нямам сили.

Воинът скочи напред към нея и първо вдигна единия след това и другия крак, събу ботушите ѝ и ги положи на леглото. Взе одеялото, което седеше сгънато в краката ѝ и я зави, като го подпъхна под раменете ѝ и я погали по бузата.

– Да, трябва да си почиваш и да, утре сутринта ще ти обясни всичко за сливането на души. Имаш правото да разбереш всичко, но моля те, имай предвид, че аз не съм направил нищо. Боговете ни благословиха с този дар.

Алексий се наведе, за да я целуне по челото, но тя съвсем леко се надигна и устните им се докоснаха.

– Вярвам ти. Видях те. Исках да кажа, че по някакъв начин бях вътре в душата ти, Алексий. Пламъците…

В интерес на истината тя вече не можеше да държи очите си отворени, но се бе отказала да се бори с това си желание, знаейки, че той е там и ще я защити. Знаейки, че той наистина бе мъжът, героят на сърцето ѝ, скрит в най-ревниво пазените ѝ мечти. Блянове, за които не знаеше, но съществуваха в най-дълбоките кътчета на душата ѝ.

Тя затвори очи и усети нежния му допир, който отмести непослушната коса далеч от бузата ѝ.

– Тази нощ пропаднах в същите тези пламъци, ми амара – прошепна боецът. – Гмурнах се в бездната, когато видях кръвта ти. Никога повече. Чуваш ли ме? Никога повече няма да позволя да ти се случи нещо.

Грейс знаеше, че би трябвало да спори с него, осъзнаваше, че в казаното от него имаше нещо объркано. Но болката бе смазваща и приятният мрак на съня я поглъщаше.

Утре. Утре ще разбере всичко.

* * *

Алексий остана на вратата доста дълго време, доволен просто да я гледа, докато спи. Изобщо не очакваше душите им да се свържат. Не беше подготвен. Но откри, че адски много се радва, че се е случило. Атлантите никога не следваха сляпо съдбата си. Свободният избор бе един от най-важните принципи на съществуването им. Но по някакъв начин усещаше, че от мига, в който я бе срещнал, всяко едно негово решение беше свързано с тази красива и смела жена.

Щеше да убие всеки, който някога дръзне да я нарани. Тя бе негова, оставаше му само да я убеди, че наистина е така.