Разкриването на Атлантида

Оглавление

В отговор Алексий стегна прегръдката си.

– Не беше зле? Само толкова ли ще кажеш? Следващият път трябва да се потрудя повече – отеляза той с въодушевление.

Но след това реалността, подобно на кама, разкъса интимния им момент.

– Алексий! Трябва да ставаме. Аларик ще пристигне всеки момент, а и ние трябва да се подготвим за срещата с елфа.

Воинът продължи да лежи в тишина, след секунда обаче се прокашля и каза.

– Права си. Какво значение има фактът, че за първи път от стотици години съм склонен да загърбя дълга и честта си, за да прекарам още един час в леглото с теб?

В отговор Грейс започна да се смее.

– Значи, че имаме много общо.

* * *

Алексий се разхождаше близо до парапета и се опитваше да се свърже с Аларик, но връзката помежду им сякаш бе заглушена. Възможностите бяха две: Жрецът щеше да се появи или не.

Алексий нямаше какво да стори, за да го пришпори. Слънцето вече се скриваше зад малкия град, което значеше, че часът за срещата с Рийс на Гарануин наближаваше.

Грейс го избягваше и всеки път, щом отвореше уста, за да заговори, тя се правеше, че подостря върховете на стрелите си. Доволната ѝ усмивка бе изчезнала и очите ѝ се присвиха, когато бе предложил тя да не отива с тях. Не искаше да обсъжда резервни планове и го изгледа остро, отказвайки да му позволи да се срещне с елфа сам. Можеше да я принуди със сила, но знаеше, че постъпката му няма да бъде правилна. Имайки предвид, че елфът се бе появил пред Грейс, отсъствието ѝ на съдбовната среша щеше да се приеме като жестока обида. Фае бяха опасни, когато се отнасяше до такива неща, а и Алексий бе воин, а не скапан посланик. Деликатният начин за водене на преговори изобщо не му се отдаваше.

Почувства леден въздух, температурата около него спадна, добивайки стойности по-ниски от тези на зимния морски бриз. Когато се обърна, Аларик стоеше зад него. Палтото му бе разкъсано и изцапано с кръв, а очите му – обезумели.

– Скапан ден? – попита съвсем спокойно Алексий.

Аларик сви ръце в юмруци и слабата синьо-зелена светлина, която светеше около тялото му, се усили. Когато разбра думите на Алексий, почти неусетно се отпусна.

– Може да се каже – очите на жреца бяха хлътнали навътре и изглеждаше по-обезумял от побъркания шейпшифтър пантера, който бяха затворили в килия. Еди. Абсолютно неподходящо име за някой, който се превръща в смъртоносен хищник, но реши да запази тази мисъл за себе си. Все пак никой не му бе дал право да сменя имената на хората.

Да му се невиди, бе започнал да мисли безсмислици.

– Искаш ли да си починеш? Готов ли си за срещата? Елфът…

Аларик изръмжа и въздухът се нажежи от яростта на жреца.

– Не е нужно да ми напомняш за елфа, хлапако – сопна му се жрецът.

Алексий вдигна ръце пред себе си.

– Добре. Няма да споря с теб. Не искам да свърша като тъмно петно върху цимента. Но внимавай с обръщенията. По-млад съм от теб само със стотина години, така че си мери приказките.

Аларик още веднъж издаде ужасяващото и странно ръмжене, но този път погледът му бе другаде, а очите му имаха сребрист цвят. Жрецът се бе превърнал в истински хищник, а Алексий с ужас осъзна към кого бе насочена реакцията му.

– Грейс – изрече името ѝ като молитва, – моля те, кажи ми, че не заплашваш Аларик по никакъв начин.

– Насочила съм стрела към него, но е по-скоро предпазна мярка, отколкото заплаха – отвърна му тя. – По-добре да свалиш гарда, жрецо. Аз съм наследница на Диана и моята богиня е преследвала твоя бог.

За една страховита секунда, Алексий бе сигурен, че Аларик щеше да я нападне. Лъкът ѝ нямаше да ѝ помогне срещу него, така че бе беззащитна. Затова воинът се премести, така че да застане помежду им.

– Виж какво, Аларик. Ти си мой приятел, дължа ти огромна благодарност и никога няма да мога да се издължа за помощта ти – каза Алексий, като полагаше огромни усилия да поддържа гласа си тих и спокоен. Опитваше се да укроти побеснелия звяр, в който Аларик по някакъв начин се бе превърнал. – Но ако искаш да нараниш жена ми, трябва да минеш през мен. Наистина ли искаш да го направиш?

Жрецът бавно се обърна към него и наклони глава, сякаш Алексий беше далеч и едва чуваше думите му.

– Не. Разбира се, че не искам да убия теб и жена ти – отвърна накрая.

Въпреки че думата „убия“ бе смущаваща, Алексий запази самообладание и кимна.

– Добре тогава. Грейс, би ли свалила оръжието, за да се успокоим? Трябва да решим какво ще правим с елфа и Вонос, а не да се убиваме взаимно и да им спестим притесненията.

Изражението на Аларик внезапно се изкриви в свирепа гримаса.

– Ранена. Окървавена.

Алексий кимна.

– Джак ни се обади и ни каза за Куин. Ужасно съжалявам. Тя добре ли е?

Жрецът поклати глава, а мръсната му коса сякаш полетя от движението.

– Не, не говоря за Куин. Имах предвид Грейс. Трябва да я изцеля. Веднага.

Грейс, която бе тръгнала към тях, забави крачка и спря на място, преди да поклати глава.

– Няма начин да му позволя да ме докосне – каза тихо тя, като си мислеше, че само Алексий може да я чуе.

Той щеше да ѝ каже да не се притеснява.

– Само гледай – отвърна твърдо Аларик. – Ще го направя още сега.

Преди двамата с Грейс да успеят да помръднат, жрецът скочи напред и я хвана за кръста. Сребристосиня светлина бликна от пръстите му и обгърна тялото ѝ, също както бинтовете на Алексий, но това ѝ помогна много повече. Тя извика веднъж, но след това притихна. Алексий опита да стигне до нея, но изцеляващата светлина служеше и като бариера и не му позволяваше да я приближи.