Разкриването на Атлантида

Оглавление

Щом видяха богинята, гостите проглушиха стаята с викове и кръсяци, треперещи пред величието ѝ. Анубиса блестеше с характерната за нея ужасяващо отвратителна красота. Богинята очевидно не хареса роклята на Грейс, затова с една движение на пръста я запрати във входната врата. Силно.

Вероятно всичките ѝ ребра се бяха счупили. Така че, Грейс започна да се моли с всички сили. Отправяше молитвите си към Диана, която имаше причина и желание да срита задника на незначителната богиня на вампирите. След като молитвите ѝ бяха безмълвни, а тялото ранено, Анубиса не я сметна за заплаха.

Единствената надежда на Грейс бе да ѝ покаже колко много греши.

Доволна от стореното, Анубиса се обърна към Алексий и го повика с пръст да дойде при нея.

– Каква изненада – измърка тя. – Един от моите се завръща при мен. Така ще се забавляваме този път и ти обещавам, че няма да те пусна да си тръгнеш.

– Не мисля така – гласът на руснака бе почти гърлен от гняв, докато се приближаваше с насочен към главата на Алексий пистолет.

Грейс можеше да каже защо звучеше така. В края на краищата той не бе успял да избяга от Проклятието на вампирите. Цялата лява част на тялото и главата му просто ги нямаше, като от него стърчеше овъглена и усукана плът. Гледката бе отвратителна – опърлен манекен, който подскачаше на един крак. На Грейс ѝ се гадеше от миризмата на обгорена плът, а и гледката на полуизпепелената му глава не ѝ помагаше.

Анубиса се извърна към ужасяващата кукла и потрепна незабележимо. Беше толкова красива, без съмнение откъсваше дори и крилата на мухите с грация. Кучка. Точно в този момент неочаквана топлина заля тялото ѝ и навярно потрошените ѝ крака, затова тя даде глас на яростта си и удвои молитвите към Диана.

– Кой си ти? – попита тя, с глас, пълен с усещане за трошащи се кости и гниеща смърт.

– Провачек и прекалено дълго работех за този тиранин – Вонос, за да се откажа от камъка така лесно – произнесе останала част от устата му.

Почти небрежно Анубиса го повали на земята и той остана да лежи там, като не спираше да пръхти и крещи, но въпреки това не се изправи. Ала пушката му все още бе насочена към главата на Алексий.

Още една топлинна вълна връхлетя Грейс и тя съвсем бавно и предпазливо изтегна краката и ръцете си, и също толкова внимателно се превъртя към сандъка с оръжията им, който се намираше на около метър от мястото, на което Анубиса така предвидливо я бе запратила.

Към лъка и стрелите, които така майсторски забиваше в целта. Стрелата, която никога не пропускаше. Внимателно вдигна ръката си достатъчно високо, за да вземе лъка и стрелите си. Явно късметът бе на нейна страна или на тази на Диана, защото веднага улови стрела със сребърен връх. Постави я на лъка, без да си позволи да си поеме дъх.

Но дори и най-предпазливите движения на хората не можеха да се сравняват с изключително остро развития слух на богините. Анубиса се обърна към Грейс. На лицето ѝ грееше ужасната ѝ усмивка, кучешките ѝ зъби бяха напълно удължени, а очите ѝ – яркочервени.

– Колко хубаво! – възкликна тя и плесна с ръце. – Избор. Във възторг съм, че ми се отвори възможност да си поиграя с човешката ти курва. Разказа ли ѝ как ме умоляваше да те нараня?

Грейс чу надигащото се ръмжене, което идваше от гърлото ѝ, вдигна лъка и се прицели в лъжливото, гнусно и отвратително лице на Анубиса.

– Ще те убия, мръсна кучка такава! – извика ясно тя. – Ще се уверя, че никога повече няма да нараниш атлантите.

Умопомрачената Анубиса отново плесна с ръце и започна да се смее радостно. Всички в стаята покриха ушите си, защото смехът ѝ бе толкова силен и неприятен, че би могъл да спука тъпанчето, да проникне в мозъците и да причини аневризми в главите на всички в тълпата. Писъците и риданията, изглежда, я правеха още по-щастлива.

– Предлагам ти да избереш – отвърна Анубиса. – Можеш да спасиш Алексий, единствената си любов, с тази стрела или да ме простреляш с нея. Но ще го направя по-интересно и вълнуващо. Знам колко благородни, вие човеците, обичате да се показвате, че сте.

Внимателно огледа тълпата и се изсмя със задоволство, докато някои от хората паднаха на земята. Не се знаеше дали бяха загубили съзнание, или звукът ги бе убил.

– Сетих се! Ако избереш да убиеш нещастното опърлено люспесто подобие на вампир, за да спасиш Алексий, ще убия всеки човек в тази зала. Ако избереш да убиеш мен, ще дам заповед за смъртта на Алексий и ще пощадя хората. Ето. Не е ли забавно?

Грейс не каза нищо, а просто пресметна колко време ще ѝ отнеме да вземе още една стрела. Преди да е взела решение, чантата, в която се намираха останалите ѝ стрели и оръжията на Алексий, бе погълната от пламъци.

– Без да мамиш – каза Анубиса, без да спира да се смее като някое побъркано дете.

Погълната от отчаянието, Грейс се обърна към Алексий и погледите им се срещнаха, надявайки се, че за тази минута той ще може да прочете в очите ѝ всичко, което тя изпитваше към него, в този последен поглед. Бе ѝ даден избор, който изобщо не беше такъв. Нямаше избор. Животът на дузина хора или този на Алексий. Живот, който воинът, без да се двоуми, би жертвал за благото на човешкия род.

Алексий кимна и тя знаеше, че той разбира. Че я окуражава да направи най-трудния избор в живота си. Трябваше да вземе решение, с което нямаше да бъде в състояние да живее или този, с които и двамата нямаха да могат да живеят.

Анубиса се опита да каже нещо, но с едно плавно движение Грейс издърпа тетивата на лъка и пусна стрелата директно към сърцето на богинята на вампирите. Без да очаква нищо. Може би малко дим или Анубиса да унищожи стрелата в полет.