Кралска кръв

Оглавление

102

— Ще говоря с Гедер за това — каза Ситрин и обра с пръсти последните зрънца ечемик от паницата. — Нещо друго?

— Обичайният човешки пейзаж от лъжи и простотия — каза Кари. — Ти знаеш ли, че Гедер командва духовете на мъртвите и че нощем призраци обикалят улиците и убиват враговете му?

— Не го е споменавал — отвърна Ситрин. — Добре че ми каза. Е, хубаво. Ако това е всичко…

— Ами — каза Микел и се ухили, — в интерес на истината…

Ситрин вдигна вежди.

— Ето пак. Постоянно го правиш — намеси се Чарлит Скорна. — Точно това имах предвид, когато спорехме за „Трагедията на Тарск“. Вечно правиш паузи за ефект.

— Защото имат ефект.

— Да бе! — Чарлит тръсна глава. — Удължават диалога и дразнят публиката, това им е ефектът. — И замери Микел с камъче.

— В интерес на истината?… — подсказа му Ситрин.

— В интерес на истината — подхвана с известно смущение Микел, — открих къде се крие твоят Парин Кларк. Окопал се е в една къща за гости у Канл Даскелин, доста предвидливо, защото странноприемницата, в която бяхте отседнали, е изгоряла.

— Изгоряла?! — възкликна Ситрин.

— На четвъртата нощ след началото на размириците — каза Кари.

— Дрехите ми бяха там — каза Ситрин.

— Както и дванайсет нещастници — подхвърли Сандр. — Сред които две деца.

Ситрин го погледна замислено. Преди време, не много отдавна, двамата за малко да станат любовници. Сега Ситрин можеше само да благодари на боговете за благоразумието си.

— Да — каза тя. — Аз съм едно глупаво дребнаво момиче. Мъчно ми е, че онези хора са загинали, но какво ще правя без дрехи, мамка му? Има ли начин да се свържете с Парин, или и него го охраняват като свещеника?

— Не се среща с непознати — каза Микел.

— Аха — каза тя. — Ясно. Дайте ми нещо за писане.

Съобщението беше кратко и кодирано с шифъра на банката: „Имам достъп до лорд-регента и принц Астер. Какви въпроси да задам? Отговорете по същия пратеник.“ Замисли се дали да не добави нещо за укритието им, но реши да не го прави. Ако Парин искаше да се срещне с Гедер и Астер, нека потърси нея.

Това беше един от най-важните уроци в света на финансите. Ключът към богатство и влияние беше много лесен на теория и изключително труден на практика — ключът беше да си по средата, да си посредник. Нарин например беше студен остров с малко обработваема земя и оскъдни ресурси, но теченията на Океаново море го поставяха между Фар Сирамис и останалата част от материка. И това му осигуряваше благоденствие. Сега Ситрин се беше озовала в позицията на остров Нарин, макар и за кратко. Колкото по-дълго се задържеше в позицията на посредник, толкова по-голяма полза щеше да извлече.

— Добре — каза тя и даде писмото на Микел. — Ще се върна за отговора при първа възможност.

— Как вървят нещата в подземното ви царство? — попита Кари.

— В страх и скука. Нямат търпение да се махнат оттам. Позволяваме на Астер да изпълзи до изхода и да постои малко на дневна светлина. Това сякаш помага донякъде.

— Добре. Надявам се, че когато това приключи, лорд-регентът ще си спомни кой му е спасил кожата. Гемите от гиздилата на принца са на свършване.

— Сериозно?

— С един зрял портокал мога да купя повече, отколкото с една перла — каза Кари. — Половината град вече гладува. Ако всичко това не приключи скоро, по един или друг начин, хората ще започнат да мрат като мухи. И то не лордове и благородници, паднали в битки на честта.

Поприказваха още малко, после Ситрин нарами чувал с четири меха вино, малка пита твърдо сирене, шише вода, два самуна стар хляб и две шепи сушени череши от миналогодишната реколта, твърди като камъчета. Излезе от фургона и спря за миг, загледана към Прореза. Въздухът трептеше в мараня, отсрещният бряг на дълбокия каньон сивееше. Пожарите бяха угасени, но нямаше гаранция, че през нощта не ще пламнат нови.

Тя беше тук отскоро, но за краткия период на престоя ѝ Камнипол се беше превърнал от сърцето на могъща империя в град на белезите. Бележеха го опожарените сгради, мрачните лица на хората, с които се разминаваше по улиците, празните пазарища и бандите мечоносци, които кръстосваха града като вълчи глутници. Тя вървеше бързо и с наведена глава. Не беше достатъчно първокръвна, за да я сбъркат с някой от управляващата каста, но за слугиня можеше да мине. По улиците имаше достатъчно представители на нисшите прослойки и присъствието ѝ не би трябвало да предизвиква въпроси.

По пътя до склада и подземното скривалище се сдоби с компания — близо половин миля трима мъже я следваха от разстояние, подвикваха ѝ цинизми и неприлични предложения. Тя вървеше упорито, забила поглед в паважа. Повтаряше си, че това е добър знак, защото точно така биха реагирали мъжете при вида на слугинче, което върви само по улиците, но все пак въздъхна облекчено, когато тримата изгубиха интерес и се махнаха.

Когато стигна до склада, спря и се огледа. Нямаше никого. После, както обикновено, върза въже за глезена си и пропълзя през дупката. Другите не бяха дошли с нея, затова не си направи труда да използва кошницата — провизиите вече бяха прибрани в чувала.

Когато за пръв път пропълзя през тъмния проход, той ѝ се бе сторил безкраен. Сега дори не усети кога стигна до края му. Завари Гедер и Астер седнали един до друг в подземната градина — чертаеха нещо в прахта на слабата светлина на единствената им свещ.

— През цялото време ли е горяла, откакто излязох? — попита тя.

Гедер и Астер се спогледаха заговорнически. Ситрин въздъхна, обърна се да издърпа въжето с чувала и каза през рамо: