Кралска кръв

Оглавление

Изкашля се на прага и едрият мъж се усмихна.

— Принц Гедер — каза Басрахип.

— Лорд Палиако. Аз съм лорд Палиако. Или барон Ибинлес. Тук само малцина носят титлата „принц“. Не е като на изток.

— Да, да, разбира се — каза Басрахип. — Извинете ме.

Гедер махна с ръка, макар че Басрахип не можеше да го види, защото очите му още бяха затворени. Зачака, като пристъпяше от крак на крак, докато не стана ясно, че Басрахип нито ще отвори очи, нито ще го отпрати.

— Благодаря ти, че прие да гледаш принца днес. Посланикът дойде, говорихме и си тръгна.

— На нас винаги ни е приятно, когато младият принц идва тук — каза Басрахип.

— Да. И все пак. Благодаря ти.

— Нещо друго?

— Какво? Не, няма друго.

Свещеникът отвори очи и впери тъмния си поглед в Гедер.

— Добре де — каза Гедер. Имал бе повече от един случай да изпита тайните сили на Синир Кушку. Ясно му беше, че лъжата няма да мине. Всъщност дори разчиташе на това. — Може ли да вляза?

Басрахип махна с широк жест към малкото писалище. Гедер седна. Чувстваше се като ученик, когото изпитват, само дето неговите учители никога не бяха седели с кръстосани крака на пода.

— Миналата година — започна Гедер. — Когато бяхме в двора и ти ми казваше дали разни хора лъжат, или не. Тогава това ми беше изключително полезно. Днес, докато разговарях с посланика… ами, ако ти беше там да ми дадеш знак дали той наистина вярва в онова, което казва, много щеше да ми помогнеш.

— Силата на Праведния слуга изгаря лъжите на този пропаднал свят — каза Басрахип сякаш в знак на съгласие.

— Знам, че сега се занимаваш основно с храма, и не бих искал да ти губя времето с друго… тоест, бих искал, но не искам да…

— Искате помощ от богинята — каза Басрахип.

— Да. Но ми е неудобно да помоля. Дано ме разбираш.

Басрахип се засмя. Смехът му беше силен и богат на нюанси и изпълни стаята като гръм. Висшият свещеник стана от пода със силата и грацията на танцьор.

— Принц Гедер, не е нужно да молите за нещо, което вече е ваше. Вие дадохте този храм на богинята. Изведохте я от пущинака и я върнахте в света на хората. Заради всичко това тя гледа с добро око на вас.

— Значи няма да е прекалено, ако помоля за тази услуга? — попита Гедер обнадеждено.

— Няма нужда да молите. Аз съм вашият Праведен слуга. Ще ви съдействам по всяко време, винаги. Вие трябва само да спазите обещанието, което дадохте пред нея.

— А — каза Гедер. — За кое обещание става въпрос?

— Да ѝ строите храм във всеки град, който попадне под вашата власт. Не е нужно храмът да е великолепен като този. Направите ли това за нея, аз винаги ще съм до вас.

Облекчението беше силно, като да полееш изгорено място със студена вода. Гедер се усмихна.

— Представа нямаш колко се радвам да чуя това — каза той. — Честно. Не съм създаден аз за дворцовия живот.

Свещеникът отпусна голямата си ръка на рамото му и се усмихна нежно.

— Напротив, принц Палиако. Докато вашият Праведен слуга е при вас, ще плувате в дворцовия живот като риба във вода.

Клара Калиам

Баронеса на Остерлингов хребет

Зимата беше различно нещо за мъжете. Явление, което Клара наблюдаваше от години. От десетилетия вече, а чак сега да се сети. Десетилетия. С есента идваше краят на дворцовия сезон, а с него краят на интригите, дуелите и политическото боричкане. Великите домове си събираха багажа, намятаха чаршафи върху мебелите да ги пазят от прах и се връщаха в именията, които им осигуряваха прехраната. После месец-два лордовете бяха заети с управлението на именията си. Проверяваха данъците, платени от фермери, грънчари и кожари в тяхно име и в тяхно отсъствие. Назначените от тях съдии излагаха на вниманието им всички въпроси, които лордовете трябваше да решат лично. Раздаваше се правосъдие, навестяваха се ферми и села, начертаваше се план за управление на имението през идната година. И всичко това по най-експедитивния начин, така че да се свърши преди началото на Кралския лов… а после тичаха от едно имение в друго — или ако бяха изтеглили късата клечка, подготвяха своя дом за визитата на краля и неговите ловци, — и стреляха по диви свине и сърни чак до първото топене.

Време за почивка не оставаше и Клара нямаше представа как се справят мъжете. Как се справя собственият ѝ съпруг.

За нея късите дни и дългите нощи на зимата бяха време за почивка. За възстановяване. Седмици преди и след Най-дългата нощ Клара спеше до късно и дълбоко. Дните си прекарваше седнала пред камината, пръстите ѝ бяха заети да бродират, а умът ѝ си почиваше. Зимното бездействие беше нейното прибежище и мисълта за година без период на покой я плашеше като мисълта за безсънна нощ. Вече не беше в първа младост, нито във втора, и среброто в косите ѝ отдавна не беше толкова оскъдно, че да изскубва от корен издайническите нишки. Дъщеря ѝ имаше свое семейство и на свой ред беше станала майка. Но дори на младини Клара знаеше, че зимата е нейният сезон далече от света.

А пролетта бележеше завръщането ѝ.

— Винаги е имало религиозни култове — каза тя. — Лейди Терниган от дете е била закърмена с авишките мистерии, а това с нищо не я е увредило.

— Просто се тревожа, че няма да остане хляб за истинските свещеници — каза лейди Каста Кириелин, графиня на Лаклорен. — Твоят син се обучава за свещеник, нали, Клара?

— Викариан, да — отвърна тя. — Но той винаги е казвал, че колкото богомолци, толкова и начини да се помолиш на боговете. Сигурна съм, че ако се появи нещо ново, той с радост би изучил и новите ритуали.