Кралска кръв

Оглавление

114

Астер седна на масата и залюля крака. Мълчанието му беше укорително по свой си, красноречив начин.

— Заради Джори е — продължи Гедер. — Досън му е баща. Не мога да екзекутирам бащата на приятеля си.

— Сигурен ли си, че Джори ти е приятел?

Гедер погледна към градините навън, ала нощта беше превърнала стъклото на прозореца в тъмно огледало и той видя единствено себе си и натрупаните книги. Купчини думи, които не бяха нито истина, нито лъжа.

— Не — отвърна той. — Не съм сигурен. Достатъчно ще е да задам въпроса на Джори пред Басрахип и ще разбера със сигурност. Но не искам. Защото… ами ако се окаже, че не ми е приятел? Ако заговорът е стигнал толкова надълбоко, че загубя дори Джори? Кой ще ми остане тогава? Не, недей. Знам, че е по-добре да го попитам, че е по-добре да знам. Само че защо първо да не прочета една книга? Или да поговоря с някой от банкерите на Ситрин? Или нещо друго? По всяко време има нещо по-важно и по-интересно от онзи въпрос, от истината за Джори.

— Защо не си му ядосан?

— На Джори?

— На Досън. Бащата. Той се опита да те убие.

— Знам. Би трябвало да съм му ядосан. Може би просто… тоест той не ми се присмиваше, не ме вземаше на подбив. Явно ме е смятал за достатъчно силен враг, щом си е направил труда да ме убива. А и аз го харесвах. Наистина. Ще ми се и той да ме е харесвал.

— Не мисля, че Калиам те харесва — каза Астер.

Гедер се засмя.

— Май ще се окажеш прав. Ще направя необходимото. И няма да умра. Обещавам.

Запита се дали това е да имаш син. Едва ли. Двамата с принца бяха по-скоро приятели, а бащата и синовете бяха нещо друго. Бяха много неща, но това — не. Може би просто и двамата знаеха какво е да изгубиш важен за теб човек. Или пък бяха двамината в Антеа с най-много власт и привилегии, толкова много, че положението им ги изолираше от всички останали.

— Какво ще правиш? — попита Астер.

— Ще го накажа — каза Гедер. — Ще сложа край на всичко това. Независимо от цената. И ще се погрижа да не се случи отново. Съгласен?

Астер помълча, после кимна. Гедер остави книгата на масата, стана и духна първата свещ. Астер му помогна да изгасят останалите, докато библиотеката не потъна в мрак и рехав дим.

— Е — каза Гедер, докато двамата излизаха рамо до рамо, но без да се докосват. — Знам, че докато съм регент, няма да стане. Но след като приключа със задълженията си и ти седнеш на трона? Колко голям ще е скандалът, ако се оженя за банкерка, как мислиш?

Ситрин

Ситрин крачеше през овъглените останки на странноприемницата. Беше като в сън. Познато и чуждо едновременно. Преди няма и месец, когато чу гласа на Смит, беше стояла на същото това място. Тогава стените на странноприемницата бяха здрави и изглеждаха непоклатими като планина. Сега тъмнееха от сажди и нагар, а покривът се беше сринал. Сякаш се бе озовала на съвсем друго място. В друг град дори. Може и така да беше.

— Претърсих останките, доколкото беше възможно, магистра — каза жената. Беше първокръвна, по-едра от Ситрин. Смугла, с румени страни и тъмни сенки под очите от изтощение и покруса. — Открих някои неща, но повечето замина. Подпалвачите отнесоха каквото можаха, а останалото изгоря в огъня.

— Покажи ми — каза Ситрин.

Малкият вътрешен двор беше разделен на квадрати. Над две дузини. Колкото са били мъжете и жените, платили на жената за гостоприемството ѝ, предположи Ситрин. Жената спря пред един от квадратите.

— Това го събрах от вашата стая, магистра, приблизително де, щото стените изгоряха. Там огънят беше направил по-малко поразии. Може и да откриете нещо що-годе читаво.

Ситрин приклекна. Всичко миришеше на дим и пепел. Да, ето я зелената рокля, която си беше купила в Карс. И тънката сребърна верижка, наполовина стопена. Ако нейната стая е била най-далеч от центъра на пожара, значи останалото е било като в пещ. Тефтерът ѝ беше обгорял по краищата, но страниците в средата бяха оцелели. Пожълтели и накъдрени, но оцелели. Разлисти ги и едва не повърна от силната миризма на дим. Метна тефтера настрана. Синьото ѝ копринено наметало беше съсипано. Вълненото — също. Посегна към златен пръстен със скъпоценни камъчета и го даде на съдържателката — не беше неин. Жената или щеше да открие собственика му, или да го задържи за себе си.

Ровеше из обгорелите дрехи, когато напипа нещо твърдо като камък. Драконовият зъб. Съвършено бял. Корените му приличаха на водно изваяние. Сред обгорелите човешки неща драконовият зъб белееше недокоснат. Находката беше колкото утешителна, толкова и зловеща, но зъбът така или иначе беше неин. Ситрин го пъхна в джоба си.

Дойде някакъв мъж и съдържателката отиде да говори с него. Не беше клиент, оказа се, а бирник, дошъл да преговаря. Дребните хорица може да се гърбеха под тежестта на личната си трагедия, но бирниците бяха откупили правото да събират дължимите данъци и ако на свой ред не покриеха договора си с хазната, собствените им деца щяха да гладуват. Затворен кръг, безкраен, безмилостен, неизбежен.

Ситрин излезе на улицата. Верижката можеше да продаде на цената на необработено сребро. Драконовият зъб беше красив, но безполезен. Всичко друго беше чиста загуба.

Шивашкото ателие се намираше в другия край на голям двор, срещу обществената баня, където Ситрин беше киснала цял ден, след като излезе от подземията. Седяла бе с часове в голямата медна вана, плакна и суши косата си, докато не щръкна лека като глухарче. Търка се с дървени дъсчици, докато кожата ѝ не порозовя като на бебе. И въпреки това, когато излезе от банята и тръгна по улиците, още усещаше прахта по скалпа си и вонята на котешка пикня по кожата си. Накрая се примири, решила, че всичко това е плод на въображението ѝ, продължи да се маже обилно с розова вода и зачака чувството да отшуми от само себе си. На излизане от банята беше мярнала шивашкото ателие и си бе отбелязала наум да го запомни.