Кралска кръв

Оглавление

Още огньове бележеха града, стълбове дим се издигаха по-високо и от Кралски шпил, вятърът ги накланяше и създаваше впечатлението, че всеки миг ще паднат на земята.

— Дължа ви благодарност — каза Палиако. — На всички вас. Опасността, на която се излагате заради мен…

— Ха — изсумтя Микел и се ухили. — Непременно трябва да ви разкажа за първия път, когато работехме със Ситрин. Направихме пиеса от това.

— Хайде първо да си измъкнем главите от примката, става ли? — каза остро Кари.

— Ако останем тук, ще ни намерят — каза Ситрин. — Ако не едната страна, то другата.

— То дано да са само две страни — каза Смит. — Размириците често завършват по-сложно, отколкото са започнали.

— Да бе, щото ти си участвал в сума ти размирици, нали.

Насилие се вихреше по улиците на града, двамата най-влиятелни и важни мъже в имперска Антеа се криеха с тях в обора, а Сандр се мусеше, че Кари го е свалила от сцената.

— Не съм ли ви казвал как се озовах в Боржа, когато дойдоха чумните ветрове? — попита Смит. — Току-що се бях запознал с майстор Кит. Трябва да съм бил на двайсет, двайсет и две. Та значи…

— Хайде спри вече! — прекъсна го Кари.

— Прощавай — каза Смит и млъкна.

Оборът вонеше на пикня и конски фъшкии, отвън се просмукваше и мирис на дим. Камнипол гореше. Стомахът на Ситрин се беше свил на огромен възел. Знаеше, че хапне ли нещо, дори вода ако пийне, ще повърне всичко на мига. Беше и превъзбудена. Чудеше се къде ли е Парин Кларк. Вярваше, че е оцелял при първата атака и че ако не е извадил много лош късмет след това, вече е намерил безопасно място, където да се скрие. Но тя нямаше намерение да го търси, сигурна беше, че и той няма да потърси нея. Щеше да е твърде зает да замерва политическия пулс на империята и да променя в движение тактическите си планове.

Но той нямаше на разположение регент и принц, с които да си говори. За разлика от нея.

— Може да се спуснем под града — предложи принцът. — Там е пълно с руини. Ще намерим някое подходящо място и ще останем там.

— Храна — каза Палиако. — Вода. И как ще разберем дали е станало безопасно да се върнем на белия свят?

— За това ще имаме грижата ние — каза Кари. — Ситрин ще идва за провизии. А ние ще се ослушваме и оглеждаме вместо вас. Имаме чудесно прикритие все пак — пътуващи артисти, които гледат да стоят далече от неприятностите.

— Няма много храна за артисти, които не дават представления — каза Сандр.

— Ако продадем камъните от дрешката на принца, спокойно можем да си стоим тук и цяла година, да веселим кучетата и плъховете, без да си броим грошовете за храна и бира — каза Кари и вдигна рамене. — Както аз виждам нещата, нас току-що ни наеха.

Палиако се приведе напред и прегърна коленете си. Изглеждаше доста отчаян като за регент на велика империя. И причината сякаш не се криеше само в тежката ситуация. Не само в насилието. Досън Калиам беше негов лорд-маршал, главнокомандващ на неговите армии. Палиако беше организирал празненство в негова чест, а в замяна едва не бе получил нож в гърба. Ситрин се запита какво ли е да откриеш, че най-довереният ти човек всъщност е предател и враг.

Не беше нужно да използва въображението си. Знаеше го от личен опит.

Седна до Палиако. В очите му нямаше сълзи, а нещо по-лошо. Нещо изгубено, празно. Ситрин хвана ръката му. Дланта му беше широка, пръстите — къси, над китката имаше зачервена пъпка от ухапване на насекомо.

— Чуйте ме — каза му тя. — С вас едва се познаваме и нямате никаква причина да ми вярвате, но въпреки това ми повярвайте. Тези хора са мои приятели и не са от вашия двор, нито от нечий друг. Щом казват, че ще се погрижат за нас, значи ще го направят.

— Откъде знаете? — попита Палиако с пресекнат глас. — Откъде знаете, че няма да се обърнат срещу вас? Трябва да намеря Басрахип. Трябва да разбера дали е добре.

— Ние ще разпитаме вместо вас — каза Смит. — Е, не тази нощ. Нека прахта малко се послегне и ще разпитаме из града. Освен ако дотогава не изгори целият.

Палиако вдигна очи да погледне Ситрин и сякаш я видя за пръв път.

— Не ви познавам.

— Аз съм Ситрин бел Саркор — каза тя и кимна, за да го окуражи да направи същото. И като го направи, да си спомни кой е. — Ето. Вече ме познавате.

Клара

Писмото от Остерлингов хребет беше написано нечетливо, буквите бяха разкривени, а правописът — в най-добрия случай приблизителен. В имението, а и в по-големите градчета в съседство, имаше писари. Винсен Коу спокойно би могъл да помоли някой от тях да напише писмото и да му спести мъките, но не го беше направил. Самият текст беше безобиден — докъде е стигнал строежът на кучкарниците, за новия воден резервоар, колко кутрета са се родили през пролетта — и Клара не намираше правдоподобно основание да възрази срещу инициативата му сам да пише докладите. Беше като леко, но излишно докосване по ръката. Клара и този път нямаше да му отговори, както не беше отговорила и на другите му писма. Рано или късно момчето щеше да се отърси от безумното си увлечение по нея. Щеше да се влюби в някое девойче от своята черга и писмата щяха да спрат. Остави листа настрана — сякаш за десети път — и продължи да крачи неспокойно напред-назад.

Цялата вечер беше минала така, не я свърташе на едно място, дори бродерията не успя да я задържи на стола. Празненството беше започнало сутринта и по план трябваше да продължи до среднощ. И тогава щеше да се случи нещо лошо. Клара се надяваше нещо да осуети в последния момент плановете на съпруга ѝ, каквито и да бяха те. Надяваше се той да се прибере у дома ядосан и разочарован, а не окървавен в някакви драматични събития. Казваше си, че точно така ще стане. Че утрешният ден няма да се различава съществено от вчерашния.