Кралска кръв

Оглавление

Дълго стоя там, мислите му се щураха разранени. Движението по моста не спираше и за миг, мъже и жени, коне и волове, благородници и селяци прехвърляха бездната. Сълзи напълниха очите му.

Влезе в двора на къщата и видя непозната карета да чака пред вратата. Гербът отстрани и цветът на завеските му подсказаха чия е — на дом Скестинин. Старият тралгунски портиер стана и се поклони, веригата му тихо издрънча.

— Милорд. Радвам се да ви видя. Милейди се притесни, когато каретата ви се върна празна. Тя е със Сабиха Скестинин в покоите си. Милорд Джори иска да разговаря с вас, когато ви е удобно. Чака в кабинета ви.

Досън кимна и портиерът роб се поклони.

Ловните кучета на Досън изскочиха в коридора да го поздравят, размахваха ентусиазирано опашки и го гледаха с искрена кучешка обич. Досън се наведе да ги почеше и въпреки всичко се усмихна. Няма друга толкова чиста любов като тази на кучето към господаря.

Замисли се дали да не иде при Клара, преди да говори със сина си, но нейните стаи бяха в другия край на къщата, а краката го боляха от дългия преход през града. Пък и знаеше за какво иска да говорят Джори. Клара го беше предупредила. Даде с жест команда на кучетата и те седнаха послушно на пода, а той влезе в кабинета си и затвори вратата.

Джори стоеше до прозореца и светлината на следобедното слънце обливаше лицето му. Досън за пореден път си помисли колко много прилича на майка си. Не толкова във формата на лицето, колкото в очите и цвета на косата. Сякаш само преди година Джори беше тънко момче, което се катереше по дърветата и се дуелираше с пръчки. Сега плещите му бяха широки, а лицето — сериозно. А мечовете, които размахваше, режеха.

— Татко — каза Джори.

— Синко — отвърна Досън и усети как сълзите, които беше надвил с такова усилие, отново надигат глава. — Как си?

— Татко… Трябва да поискам разрешението ти за нещо. Нещо, което може и да не ти хареса.

Досън седна с пъшкане и моментално съжали, че не е повикал слуга да му донесе нещо за пиене. Не вино обаче. Днес — не. Чаша вода щеше да е най-доброто в момента.

— Искаш да се ожениш за онова момиче, щерката на Скестинин.

— Да.

— Въпреки че тя няма да донесе чест на семейството ни.

— Не е така. Светът може да не го вижда, но не е така. Постъпила е глупаво преди време и плаща за това до ден-днешен. Но е добра жена. Няма да те посрами.

Досън облиза устни. Още когато Клара му беше припомнила коя е Сабиха Скестинин, поне десет възражения и поводи за тревога изникнаха в съзнанието му. А откакто бяха дошли в Камнипол, броят им се беше умножил, нищо че той се опитваше да погледне на тях от друг ъгъл. Кой беше бащата на незаконното ѝ дете и склонен ли беше Джори да стане заложник на този мъж в политическите боричкания на двора до края на живота си? И дали Бариат, който служеше във флота под командването на Скестинин, не би бил по-подходяща партия за момичето? И как да е сигурен, че Сабиха ще държи нагона си под контрол, щом вече бе показала, че му отпуска юздите преди да е минала под венчило?

— Още ли сънуваш Ванаи? Пожара?

— Да — каза Джори и лицето му се изопна още повече.

— Тази вина ли е причината да искаш опозорена жена за своя съпруга? Защото поне нея можеш да спасиш?

Джори не отговори. Нямаше нужда.

— По-разумно е да не сключваш този съюз — каза Досън. — Миналото на момичето говори достатъчно. Покрай службата на брат ти вече имаме връзка със Скестинин, така че политическата полза от брака ти със Сабиха би била минимална. Братята ти още са ергени и е малко странно най-малкият ми син да се ожени пръв. Когато моят баща ме извика да ми каже за коя ще се оженя, му бях благодарен за мъдрия избор. Не доведох черна овца вкъщи с молби да я задържа.

— Разбирам — каза Джори.

— Така ли?

— Да, татко.

— Ако сега ти кажа да отидеш при момичето и да скъсаш с него, ще го направиш ли? Воден от лоялност към мен и към семейството си?

— Това ли е решението ви, сър?

Досън се усмихна, после се разсмя.

— Няма да го направиш — каза той. — Ще отидеш право при майка си и двамата ще измислите някакъв начин да ме придумате, или ще избягаш с момичето в Боржа, или друга някаква глупост. Познавам те, момче. Сменял съм ти пелените. Не си мисли, че можеш да ме излъжеш.

Срамежлива, предпазлива усмивка изви устните на Джори и той пристъпи напред.

— Хайде, върви — каза Досън. — Имаш разрешението ми. Не че би постъпил другояче, ако не ти го бях дал. Имаш и благословията ми. Късметлийка е тя, новата ми дъщеря, със съпруг като теб.

— Благодаря, татко.

— Джори — каза Досън и спря сина си на прага. — Животът е по-кратък, отколкото си мислим, а съдбата е капризна. Не отлагайте децата.

Ситрин

„Гръмовран“ беше сред първите кораби, чиято застраховка Ситрин беше поела от името на банката, и мина време, докато се разбере как се е изгубил. Беше тримачтов кораб с дълбоко газене и опитен екипаж. Капитанът, дартин, чиито очи бяха по-скоро зелени, отколкото в обичайното за расата жълто, беше развел Ситрин по палубата му, когато обсъждаха договора. Тя още помнеше гордостта в гласа му. Разказал ѝ бе колко пъти е превеждал кораба през дълбоките води до Фар Сирамис, преди най-сетне да се оттегли от далечните плавания. Уморен бил от дългите седмици в открито море, от навигацията по звездите и несигурната надежда, че ще зърнат далечните брегове. Не, сега водел кораба си по късите и безопасни търговски маршрути между Свободните градове, Пют, Биранкор и остров Нарин. Бурите на Вътрешното море били опасни за малките галери, но не и за истински кораб като „Гръмовран“. „Гръмовран“ оцелявал дори след циклони в океана. Капитанът не се плашел и от пиратите, които дебнеха край бреговете на Кабрал. Крайбрежни плъхове, така ги наричаше. „Видиш ли ги, просто вдигаш платната към открити води, а страхът им ще свърши останалото.“