Кралска кръв

Оглавление

— Казано съвсем по калиамски. Е, върви при момчетата. И кажи на Джори какво съм ти казала.

— Не искате ли вие да говорите с него?

— В момента — не — каза Клара и сърцето ѝ се сви.

Загледа се след момичето. Имаше радост и облекчение в походката му, в раменете. Сабиха буквално грееше. Нямаше да продължи вечно, защото нищо не трае вечно, но все пак беше приятна гледка. Нещо цветно привлече погледа на Клара, сякаш настояваше за вниманието ѝ. Разцъфтял люляк, разтворил цветчета да улови слънцето. Беше като предчувствие.

Странно, помисли си Клара, но именно разговорът с момичето ѝ бе дал яснота за другата задача, която ѝ предстоеше.

Ловджии в Камнипол не се търсеха. Стражари — да. Слуги — да. Както и от онзи специфичен вид лични слуги, които се нагърбваха с несвойствени задължения и съблюдаваха прищевките на благородник или неговата съпруга.

Откри Винсен Коу в слугинското крило с тесни коридори и миниатюрни стаи, тази преходна стъпка и разделителна граница между архитектурата на богатите и архитектурата на бедните. Винсен беше млад мъж, връстник на Джори, с големи очи и здраво тяло, пригодно за несгоди и тежък труд. Клара го беше спасила веднъж, когато в гнева си Досън едва не го беше изгонил на улицата. Винсен беше спасил нея от убийствения гняв на Фелдин Маас. Младежът стана, като я видя, а Клара прогони решително спомена за устните му върху своите. Беше една-единствена открадната целувка, а в онзи миг момчето беше изгубило толкова кръв, че едва се крепеше в света на живите. Оттогава нито тя, нито той не бяха споменали и дума за това. Правеха се, че не се е случило. Че нищо не се е случило.

И така щеше да си остане.

— Милейди — каза той бързо и отсечено.

— Коу — каза тя.

Можеше да спре дотук. Тя беше господарката, той — слугата. Нямаше нужда да му обяснява нищо… но изпитваше нужда да го направи.

— Проблем ли има, милейди?

— Много обичам семейството си — каза Клара. — И винаги ще го защитавам. На всяка цена.

— Разбира се — отвърна Коу. И той, като Сабиха Скестинин, не разбираше какво му казва.

„Ти си дете — прииска ѝ се да му каже. — Иди да си намериш момиче на твоята възраст и заедно си направете хубави сладки бебчета. Нямаш работа с мен.“

— Искам да се върнеш в Остерлингов хребет — каза вместо това. — И да надзираваш строежа на новия кучкарник, който заръча съпругът ми.

Лицето му се сгърчи като от удар. Пребледня.

— Не разбирам — каза той. — Да не съм ви обидил с нещо? Какво съм?…

Клара стисна ръце зад гърба си. Въздухът в слугинското крило беше някак по-рядък, отколкото в централната част на къщата. По-трудно беше да се диша.

— И двамата знаем защо — каза тя. — Наистина ли искаш да ти обяснявам?

— Аз…

И сведе глава. Когато отново погледна към Клара, вече не приличаше на слуга, който разговаря с господарката си. В гласа му имаше дълбочина, придаваща на думите допълнително значение, което простата граматика не можеше да изрази.

— Ще служа на милейди така, както тя сметне за редно — каза Винсен. — Друга задача нямам.

— И ако тя сметне за редно да те прати в имението, за да надзираваш строежа на кучкарниците?

— Дори ако сметне за редно да ме прати в ада, милейди.

— Не драматизирай излишно — прошепна Клара.

За миг времето помежду им спря. Единствен миг, но дълъг като цял сезон, защото беше последният. Клара се обърна и бавно тръгна към централното крило на къщата. Дишането ѝ се успокои. Тя изправи гръб. Прииска ѝ се да отиде в стаята си, да седне с бродерията и лулата си и да потъне поне за кратко в зимното забвение. Прииска ѝ се отново да е спокойна. Прииска ѝ се мир.

Но когато влезе във фоайето, чу гласа на Досън. От тона му разбра, че е ядосан на нещо, но без да е истински гневен. Познаваше настроенията му, както познаваше собствените си дрехи. Две от ловните кучета крачеха нервно в коридора пред кабинета му, скимтяха тихичко и местеха поглед от Клара към затворената врата и обратно. Тя спря и ги почеса зад ушите, после влезе.

Досън седеше зад писалището си. Пред него имаше писмо. И без да вижда кралския печат, Клара разбра от кого е. Качеството на хартията и прецизният почерк сами по себе си издаваха канцеларията на крал Симеон. Отдъхна си. Писмото едва ли беше свързано с Джори.

— Проблем? — попита тя.

— Симеон е сменил датата за аудиенцията с онзи малоумник от Астерилхолд — каза Досън.

— Посланика имаш предвид, нали?

— Именно. И новата дата съвпада с банкета на лорд Баниен. И сякаш това не стига, малоумникът е помолил за частна аудиенция следващата седмица точно когато ще играя карти във „Великата мечка“ с Даскелин и неговия дебел братовчед, който изобщо не може да играе.

— А — каза Клара. Пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Той хвана пръстите ѝ и ги целуна нежно, без дори да съзнава какво прави. Любовта им беше навик, инстинктивна и затова още по-истинска. Клара не чу въздишката му, но я усети по тялото му.

— Този тип представа си няма какви жертви правя заради него — изсумтя Досън.

— Няма и да разбере — отвърна тя.

Досън

Сегашният Кралски шпил не беше първата сграда с това име. Откакто го имаше Камнипол, имаше и Кралски шпил, и така с всяко престрояване на града, с всеки пласт от история и руини беше съграждан нов замък. Някъде дълбоко под земята, затиснат в камък и забравен, лежеше първият Кралски шпил и костите на първите крале.

Замъкът, който Досън знаеше от момче и по чиито коридори вървеше сега, се издигаше високо в северния край на града, надвиснал над Прореза. Крал Симеон обитаваше по-ниските части на замъка, също като баща си и като дядо си преди това и така четири поколения назад чак от Войната на Черните води. Пътеки от бял чакъл лъкатушеха в градините с прецизност, която граничеше с математика. Всяко листо беше на мястото си, всяко камъче — точно където трябва. Само въздухът беше непокорен, вятър духаше откъм южните равнини, прекосяваше целия град и брулеше на талази чакълените пътеки. Откъсваше цветове от дърветата, пръскаше ги като сняг, завихряше ги високо във въздуха, после отминаваше нататък и те падаха бавно на земята.