Кралска кръв

Оглавление

105

— Ще го удвоя — каза той. — Колкото и да ти плаща, ще го удвоя.

Капсен се засмя някак със съжаление.

— Вече ми плащате повече от щедро, капитане. Аз не съм алчен човек.

Гълъбарникът беше някъде двайсет на двайсет стъпки. Гълъбите се разхвърчаха. Капсен и каруцарят го завлякоха до железен прът в единия ъгъл — двата му края бяха циментирани дълбоко в стените, вързаха го за него и го зарязаха коленичил на каменния под. Коларят си тръгна, а Капсен извади тънък, гаден на вид нож. Гълъбите пак се разхвърчаха, сякаш се тревожеха за здравето на Маркъс.

— Имам известен опит с това — каза Капсен, докато режеше въжетата около глезените му. — Завърти се. Благодаря. Тази история може да се развие по два начина, но за мен парите ще са еднакви и в единия, и в другия случай. А вие разполагате с безспорно ограничената свобода на ето тази верига.

— Пет стъпки свобода — изръмжа Маркъс.

— Относителна употреба на понятието, признавам — каза Капсен и сряза въжетата на китките му. — Алтернативата са едни стари окови, които се мотаят в мазето. Ръждясали са, а и са правени за синай, така че ще ви стягат. Но ако настоявате, може да използваме тях.

— Ще те убия — каза Маркъс.

— Аз не умея да въртя меча — каза Капсен. — Така че, ако се опитате, ще съм принуден да действам решително, безмилостно и от разстояние. Не съм достатъчно опитен да се справя в близък бой с майстор на меча като вас. Така, храната се сервира рано сутрин, нещо леко на обед и по-питателна манджа преди залез. Нощното гърне ще го изхвърлям веднъж на ден. Вратата ще е заключена отвън, а вие сте твърде едър, за да минете през отворите за гълъбите. Ако се опитате да ми стъжните живота, аз ще стъжня вашия.

— Повече от това? Вече съм окован за стената на гълъбарник.

— Стъжняването е друг термин с относително значение — каза Капсен. Усмивката му изглеждаше искрена.

— Защо правиш това?

— Аз отглеждам гълъби и пиша поезия. Трябва да си плащам с нещо данъците.

Отдръпна се назад и Маркъс се надигна колебливо. От коленете надолу краката му бяха изтръпнали и безчувствени.

— Ако искате, мога да ви отпусна час-два за опити. Опити за бягство имам предвид — поясни Капсен. — Докато дойде време за закуска.

През следващата седмица Маркъс опита всичко, което можа да измисли. Опита се да скъса ремъците. Опита се да разбере как е прикрепена веригата — извиваше се, докато раменете и лактите му не изтръпваха от болка. Отблъскваше се от стената и се хвърляше напред с цялата си тежест, с надеждата нещо да се счупи или разхлаби, а после подхвана на нова сметка всичките си неуспешни опити. След това реши да вика за помощ и вика, докато не прегракна. На шестия ден си спомни, че е чувал как късали въже с въртене. Реши да изпробва и това — усука веригата до откат, докато не стана четири пъти по-дебела, отколкото в началото, и твърда като прът. Напрегна мишци да я усуче още, да счупи някоя брънка.

— Ооо — каза Капсен, когато дойде да му донесе вечерята. — Това не го бях виждал досега. Много сте съобразителен.

— Благодаря — изръмжа Маркъс. Не беше лесно да превърти веригата обратно и докато успее да я охлаби, яденето изстина.

Към средата на втората седмица в гълъбарника Маркъс установи, че гневът му започва да губи силата си. Светът се бе свил до един малък неразрешим проблем. Това го убиваше, изсмукваше цялата му енергия. Дълго след като беше признал пред себе си, че няма начин да избяга, той продължи да се опитва, пробваше всички методи, които беше пробвал и преди, очакваше същите резултати, но нямаше нищо против съдбата да го изненада приятно. Каквото и да станеше след това, първата му задача беше да избяга.

Гълъбите, изглежда, го възприемаха като безплатно забавление. Пристъпяха на прътовете си и го наблюдаваха любопитно, първо с едното око, после с другото. Понякога децата на Капсен се катереха по стените отвън, надничаха през малките отвори, зяпаха Маркъс с отворена уста, после скачаха на земята и се разбягваха със смях. Нощем Маркъс си отмъщаваше, като мяташе камъчета и бучки пръст по гълъбите. Заспалите птици се събуждаха, вдигаха врява и му обръщаха възмутено гръб.

По-късно през нощта започваха кошмарите. Те не бяха новост за Маркъс.

Поредната зора се изсипа в отворите високо на стената, белезникава светлина със синкав оттенък. Гълъбите обсъждаха нещо помежду си с въпросително гукане. Ключът се превъртя в бравата по-рано от обичайното, вратата се отвори — но не беше Капсен.

— Кит?!

— Здравей, Маркъс — поздрави го жизнерадостно актьорът. — Търсех те. Сега вече разбирам защо е толкова трудно да те намери човек.

— Трябва да ме измъкнеш оттук.

— Няма спор. Но първо искам да поговорим.

Майстор Кит седна и опря гръб в грапавата каменна стена. Изглеждаше състарен. Имаше повече бяло в косата, отколкото при последната им среща, а толкова слаб Маркъс не го помнеше дори от дългия преход с кервана от Ванаи до Порте Олива. Маркъс опъна веригите си да издрънчат.

— Мога да говоря с теб и без да съм окован за стената. Така че защо първо не ме освободиш?

— Знаеш ли защо си порязваме палците, когато подписваме договор или споразумение? — попита Кит и извади ножа си. Прост ловджийски нож, но остър.

— Защото така се подписва договор — каза Маркъс.

— Но как е започнала тази традиция? Защо с кръв, а не… знам ли. Със сълзи например. С плюнка. Според легендата тази традиция датира още от времето на драконите и по-точно от последната война, когато Морад създал своя Праведен слуга, а брат му по люпило създал тимзините. Последната човешка раса.