Кралска кръв

• Предыдущая
• 110/142
• Следующая

— Как са Бариат и Джори?

— Добре, предвид обстоятелствата. Засега са на свобода, макар че личната стража на Палиако ги държи под око, като котки, които наобикалят ято гълъби. Градът не е същият като онзи, който оставих след сватбата.

— Съжалявам — каза Досън. — Планирал бях обновление, което ми изяде главата.

— Не се шегувай с това — каза Скестинин. Този път в гласа му имаше твърдост. — Ще те чуят, а аз рискувам достатъчно със самия факт, че съм тук. Ако разберат, че с теб се майтапим за убийството на принц Астер и лорд-регента, ще си имам сериозни неприятности.

— Извинявай — каза Досън. — Затворнически хумор.

Вратата се отвори и през прага надникна млад мъж, един от извергите, които бяха били Досън първия ден.

— Време е — каза той. — Води го.

Залата за аудиенции се пръскаше по шевовете. Лятната жега още властваше над Камнипол и в тъпканицата въздухът беше толкова спарен, все едно е втора и дори трета употреба. Накараха Досън да седне на пода зад параван от ковано желязо, така че да не го виждат от подиума, където Палиако седеше на трона с регентската тиара на главата си. Астер седеше до него. Лечан, крал на Астерилхолд, беше на колене пред тях, дори възглавничка не му бяха дали за старческите колене. Параванът пречеше на Досън да вижда добре и той проточваше врат ту вляво, ту вдясно, с надежда да различи по-ясно детайлите.

Видя Клара. Стоеше във втората галерия с Бариат и Джори. Добри момчета. Сабиха не беше там. Досън я видя в първата галерия, застанала до майка си. Басрахип, както можеше да се очаква, стоеше встрани, така че Гедер да го вижда, него и указанията му. Досън не знаеше колко от паешките свещеници са паднали жертва на неговите наказателни отряди, но колкото и да бяха, пак бяха малко, щом Басрахип не беше сред тях.

— Наблюдавай свещеника — каза тихо той.

— Какво? — попита Скестинин.

— Когато настъпи моментът, Палиако ще погледне към свещеника за указания. Гледай и ще видиш.

— Стига, Досън. Не можем да говорим тук.

— Няма нужда да говорим. Просто го наблюдавай. Ще видиш онова, което видях аз.

Гедер стана и залата се умълча. Лечан срещна хладнокръвно смръщения му поглед.

— Аз съм Гедер Палиако, лорд-регент на Антеа. Лечан от Астерилхолд, сега ти стоиш пред мен като затворник и враг.

— Така е — каза кралят. Владееше актьорския трик да говори спокойно и точно толкова силно, че гласът му да се чуе в цялата зала.

— Имам само един въпрос, преди да произнеса присъдата ти — каза Палиако. — Знаеше ли за заговора да бъде убит принц Астер, за да се сложи на Разсечения трон човек, верен на Астерилхолд?

— Да, знаех — каза все така спокойно Лечан. — Аз измислих плана и нося цялата отговорност за него. Идеята беше изцяло моя. Царедворците, които взеха участие в заговора, бяха водени единствено от лоялността си към мен и моите изрични заповеди. Повечето дори не знаеха каква е крайната цел на заговора.

Палиако се опули, сякаш някой го е цапнал с чук по тила. Стрелна с поглед Басрахип и Досън сръчка Скестинин по коляното. Едрият свещеник поклати глава. Не. Гедер облиза устни, видимо объркан. Досън обаче разбираше какво става. Лечан беше длъжен да защити хората си, така както те имаха дълг да защитават него. Войната беше загубена и сега Лечан се опитваше да поеме възможно най-голям дял от греховете на хората си и да отнесе възмездието в гроба. Човек, достоен за уважение, макар и враг. Ако Симеон притежаваше и половината от решителността на този мъж, какъв свят можеха да построят двамата с Досън…

Лицето на Гедер се смрачи като градоносен облак. Когато отново заговори, думите му се застъпваха, гневни и отсечени:

— Добре — каза той. — Щом така искаш, нека така да е. Лечан от Астерилхолд, за твоите престъпления срещу Антеа ще платиш с живота и с кралството си.

Лечан не помръдна. Лицето му беше спокойно. Гедер вдигна ръка да дойде палачът. Появи се човек с бяла маска на лицето. Поклони се на Гедер, на Астер, после изтегли меча си и тръгна към затворника.

Тълпата ахна, когато острието се стовари, после избухна в аплодисменти. Хорът от радостни, кръвожадни гласове беше като водопад. Оглушителен водопад. Досън гледаше мълчаливо как един враг на кралството умира в нозете на друг. Поетата отговорност беше благороден жест, но обречен. Жест, който нямаше силата да възпре гнева на Палиако. Ако регентът решеше да пролее астерилхолдска кръв до последната капка, щеше да го направи. Вече никой не можеше да го спре. Никой не беше останал.

Някой го потупваше по рамото, даде си сметка Досън. Пазачът. Досън се отърси от мрачните мисли, изправи се и тръгна обратно към килията. Скестинин вървеше до него, забил поглед в краката си.

Коридорите на Кралски шпил изглеждаха някак различни. По-тесни, по-тъмни. Не се бяха променили, разбира се — замъкът си беше все същият като размер и конструкция още от времето, когато го бяха построили. Но беше и различен. Един по-различен Кралски шпил. Не беше старият Кралски шпил.

Когато излязоха навън, Досън погледна наляво към дуелисткия двор, Прореза отвъд него, а отвъд Прореза — сградите и къщите, една от които преди беше негова. Вятърът се усилваше, притискаше го с топлата си ръка. Миришеше на дъжд. Досън спря да огледа хоризонта за облаци и пазачите го побутнаха да продължи.

Сега, когато Лечан го нямаше, килията изглеждаше по-голяма.

— Е — каза Скестинин.

— Благодаря ти — отвърна Досън. — И поздрави семейството ми от мен.

— Ще ги поздравя.

Скестинин се поколеба — искаше да си тръгне, но не можеше. Досън вдигна вежди.

• Предыдущая
• 110/142
• Следующая