Кралска кръв

Оглавление

115

Ателието правеше впечатление най-вече заради собственика си — дартин. Камнипол беше град на първокръвни и макар че се срещаха представители на други раси, дартин със собствен бизнес беше толкова рядко явление, че Ситрин изпита симпатия към собственика още преди да е влязла в ателието.

— Добър ден, госпожице — поздрави я той с широка усмивка. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна тя. — Пристигнах тук от Порте Олива и всичките ми дрехи изгоряха. Ще ми трябват някои неща, и то бързо.

Това, както Ситрин добре знаеше, бе тънък търговски намек, че е склонна да плати отгоре, ако той е склонен да ѝ отдели специално внимание. Номерът сработи според очакванията ѝ. Шивачът ѝ взе мерки с въженце и восък, като си правеше странни отметки по непозната за Ситрин система, после извади да ѝ покаже свои модели. Тя си поръча две официални рокли, достойни за аудиенция при крал, или в нейния случай — при регент. Беше ѝ някак странно да се конти с официални дрехи за пред Гедер, но сега нещата стояха така. Вече не живееха като просяци и бежанци, значи не можеше да се облича като просякиня.

Щеше да ѝ трябва нещо топло и здраво за обратното пътуване към Карс, но за тази цел смяташе да обиколи дюкянчетата, които търгуваха с дрехи втора ръка, а можеше и да поразпита Кари откъде трупата си набавя костюмите. Дори би могла да си поръча нещо при Хорнет. Той отговаряше за костюмите и имаше добър вкус, а въпреки скъпоценните камъни от гиздилата на Астер една театрална трупа никога не е толкова добре с парите, че да откаже някой и друг страничен доход.

— А наметало, госпожице? — попита дартинът и ѝ показа нещо възшироко от черна кожа. — Сега тези са на мода.

След кратко колебание Ситрин реши да го пробва. Буквално потъна в наметалото, като в нощно море, а огледалото ѝ показа страховитата картинка на бледо момиче, нападнато от хищни сенки. Тя поклати глава и върна дрехата на шивача.

— Само другите, благодаря.

— Сигурна ли сте? — Очите на дартина грейнаха малко по-силно. — Много е модно.

Лорд Даскелин бе така добър да покани в дома си представителите на Медеанската банка не на последно място заради извънредните обстоятелства, в които те бяха попаднали по негова покана. Подтекстът беше, че гостоприемството му не бива да се приема като прецедент за бъдещо ползване — Даскелин в крайна сметка беше антийски барон. В Карс може и да ядяха хляб от една маса, но сега бяха в Камнипол, неговия дом. Имаше си стандарти и граници. Препоръчително бе например да влизат през страничния вход, а не през централния.

Пред вратата я чакаше Парин Кларк.

Ситрин се качи по широките каменни стълби, вдигнала въпросително вежди. Усмивката на Парин беше спокойна, обезоръжаваща и толкова отрепетирана, че той със сигурност не си даваше сметка за нея.

— Току-що се връщам от среща с лорд-регента — каза той и ѝ отвори широко вратата.

— Да?

— Той е неочаквано благоразположен към нас — каза Парин. — Сам предложи Медеанската банка да открие клон в Камнипол.

— Сериозно? — каза тя и влезе в коридора. Бяха им дали най-големите стаи в крилото за прислугата и за да стигнат до тях, трябваше да минат през кухнята. — Това звучи доста невероятно, нали?

— За клон в Камнипол? Не бих казал. Но и не очаквах да ми го поднесат на тепсия. Сякаш не стига това, а регентът ми отдели два пъти повече време от предвиденото за аудиенцията. Останах с впечатлението, че си има свой дневен ред, различен от официално обявения.

Ситрин се засмя гърлено.

— И що за дневен ред е бил неговият?

— Точно това исках да те питам. — Вече бе изоставил официалностите и ѝ говореше на „ти“. — Ти си нашият експерт по Гедер Палиако. Според теб защо регентът иска банката да открие клон в Камнипол?

Ситрин спря пред тясна черна врата, толкова невзрачна, че сякаш постоянно се извиняваше за съществуването си. Иззад нея гласчетата на дворцовите дами долитаха като птича песен, красиви, звучни и изначално лишени от съдържание.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори тя, — но ако трябва да гадая, може би Гедер се надява аз да оглавя евентуалния бъдещ клон на Медеанската банка.

— Сериозно? — каза Парин Кларк. — И ти нямаш нищо общо с това? Не си му пуснала мухата? Питам само защото интересът ти към управлението на банкови клонове е широко известен.

— Не искам кой да е клон — каза Ситрин. — Искам си моя. Ако ми предложите Камнипол… е, може и да приема, но ще трябва да ми платите много повече.

— Значи идеята е негова.

— Да.

— Това също е много интересно. Искаш ли да добавиш още нещо към официалния си доклад?

— Не — каза Ситрин. — Няма какво да добавя.

— Кому си лоялна, Ситрин? — попита той. Тонът му не се бе променил, но Ситрин усети, че въпросът има необичайна дълбочина, и се замисли, преди да отговори.

— Не знам — каза накрая. — Мисля, че точно това се опитваме да установим с теб. Нали?

— В интерес на истината и аз смятам така. О. Между другото, пристигна писмо от, ако ми позволиш волността, твоя клон. От някой си Ярдем Хейн. Нищо спешно, струва ми се. Само, че капитан Уестер е напуснал. Този Хейн е бил негов заместник и пише, че е поел функциите му.

— Какво?!

Парин я погледна с тревога.

— Някакъв проблем ли?

В гърдите ѝ зейна ужасно чувство за загуба. Когато се прибереше в Порте Олива, той нямаше да е там. Превъртя тази мисъл в главата си и реши, че е крайно неправдоподобна. Маркъс щеше да е там, разбира се. Той винаги беше там. Нещо явно се беше случило, но тя нямаше представа какво, нито как би могла да оправи нещата.