Кралска кръв

• Предыдущая
• 124/142
• Следующая

— Случвало се е да дърпам въжето от време на време — каза Маркъс.

— На мен пък ми се е случвало да се моля от време на време — каза мъжът с изненадващо ясна дикция въпреки масивните си бивни. — Ама това не значи, че съм свещеник.

Доковете на Судапал се бяха ширнали пред тях, кейове навлизаха върху подпори в морето, толкова навътре, сякаш човек можеше да стигне до Лионеа като по мост. Йему бяха най-голямата етническа група в Судапал след тимзините — едри, силни и страховити на вид, макар че повечето не изглеждаха проклети като Пик Устерзал. Добре беше да се има предвид, че неприятният характер на Пик си е неин, а не е отличителна черта на цялата ѝ раса.

— Едва ли ще случим бурно море — каза майстор Кит. — Доколкото разбрах, сезонът на бурите е свършил, а според картите, които съм виждал, течението ще ни отнесе много близо до точката, за която пътуваме.

— Картите, които си виждал — повтори йемуто. — Значи никога не си бил тук.

— Да. Не съм.

Мъжът кимна. Главата му беше голяма и тежка.

— Вие сте идиоти, да ви кажа.

— Но пък сме кротки хора — изтъкна майстор Кит. — И имаме малко сребро.

— Среброто потъва — каза йемуто. — Нямам нищо против да ви взема паричките, но напоследък, оставя ли някой идиот да се удави, и почва да ме гризе съвестта. Не, не, ще ви предложа друго. И ще ви струва много по-малко, скромна посредническа такса, пък с капитана ще се разберете отделно. Ще ви намеря кораб и някой, дето знае как да го управлява.

Маркъс погледна майстор Кит. Актьорът смръщи вежди.

— Не ми се ще да взимаме непознати с нас — каза майстор Кит. — Работата, дето сме тръгнали да я свършим, е деликатна.

— Знаеш ли какво друго е деликатно? Моят…

— Боя се — прекъсна го майстор Кит, — че освен деликатна, работата може да се окаже и опасна.

— Нали точно туй се опитвам да ви кажа.

— Кит — обади се Маркъс. — Дай на човека посредническата такса. Ако междувременно намерим нещо друго, няма да чакаме. Ако не, ще трябва да се примирим с кораба, който той ни намери.

Кит въздъхна, отброи седем сребърни монети и ги бутна през масата към йемуто. Мъжът ги взе, кимна, надигна се и тръгна към доковете. Маркъс се загледа след него.

— Мислиш ли, че наистина ще ни потърси кораб?

— О, да — каза Кит. — Иначе нямаше да му дам парите.

— Да бе, ти нали познаваш кога хората лъжат. Все забравям.

Една от странностите на Судапал беше пълната липса на странноприемници и ханове. Пътници имаше, но за да си осигурят нощувка, беше достатъчно да тропат по хорските врати, докато не се намери някой със свободна стая или място в бараката, който е склонен да се пазари. При хубаво време пътниците си спретваха бивак на голямата мера в центъра на града и спяха там, все едно са на пътя. Тимзински момчета обикаляха мерата до късно вечер и продаваха печена риба и козешко в панички от костенурска коруба. Хоризонтът беше толкова ясен, а миризмата на морето толкова свежа и умиротворителна, че Маркъс и майстор Кит решиха да не разпъват малката си палатка. Извадиха одеялата, и толкова. Конете прибраха в градската конюшня, макар че други пътници бяха пуснали своите на мерата — животните пасяха сочната трева и дремеха на групи, нещо като голям временен табун.

Маркъс лежеше, преплел пръсти под главата си, и зяпаше съзвездията. Отдавна не беше гледал звездите заради самите тях. Чу майстор Кит да въздъхва.

— Може би трябваше да тръгнем по море от самото начало — каза актьорът. — Да вземем лодка в Макиа. Или да тръгнем на запад към Кабрал и да компенсираме по-голямото разстояние с бърз кораб.

— Нали уж теченията не били подходящи?

— Идеята ми беше да се справим сами, без да въвличаме други хора, но явно няма да стане…

— Нямаше откъде да знаем. Тогава този вариант изглеждаше най-добър. Не че имахме много варианти, а сега — още по-малко.

— Да — каза Кит. — Май си прав.

В другия край на мерата някой засвири на лютня.

— Още ли се тревожиш за нея? — попита майстор Кит.

— За Ситрин ли?

— Да.

— Да — отвърна Маркъс. — Но мисля, че ти беше прав. Ситрин не би разчитала, че ще хукна да я спасявам. Така че, ако не друго, поне няма да я разочаровам с отсъствието си.

— Огорчен си.

— Това е защото съм навъсен и кисел старчок. Виждаш ли онези четири звезди, в редичка? Точно над хоризонта?

— Да.

— Там, където съм роден, не се виждат. Толкова далеч на север много звезди не се виждат.

Кит ограничи коментара си до тихо сумтене.

— Ти си обиколил целия свят — продължи Маркъс. — Кое е най-странното нещо, което си виждал?

— Хм. Нека помисля. Има едно езеро в Херез. Езерото Есасмад. Огромно е. А в центъра му има водовъртеж — все едно вода се отцежда в канал, само дето езерото никога не се изпразва. А в центъра на водовъртежа има кула. Пет етажа висока и абсолютно недостъпна. Казват, че стои там още от времето на драконите.

— И какво представлява според теб?

— Може да е била затвор. Драконите да са пускали там прегрешилите си роби. Или последното убежище на Дракис Гръмовран. Нямам представа. Ами ти? Кое е най-странното нещо, което си виждал по време на странстванията си?

— Ами, теб, да речем.

— Ха. Добре казано.

Лютнята подхвана нова мелодия, бавна и нежна. Сякаш самата нощ заприглася на струните.

— Мисля, че третата струна е ниска — каза Кит.

— Съвсем малко — каза Маркъс. — А и музиката е безплатна, така че…

Сънят мамеше Маркъс, но отдалече. Кит се размърда под одеялото си. Падаща звезда прекоси небосклона и изчезна, преди Маркъс да е казал нещо.

• Предыдущая
• 124/142
• Следующая