Кралска кръв

Оглавление

128

— Ние ви обичаме — каза Сабиха — и винаги ще бъдем вашето семейство, но сега трябва да напуснете тази къща.

Странно. Клара буквално усети как думите се врязват в нея. Физическо усещане за прободни рани във врата и сърцето.

— О — промълви тя.

— На Джори и така му е достатъчно трудно — каза Сабиха, пръстите ѝ се впиваха в ръката на Клара. — Но всички го видяха как се отрече от лорд Калиам. И са склонни да му дадат шанс. Някои от тях поне. Но вие не се отрекохте. Бариат не се отрече. Макар че, ако трябва да сме честни, дори да се бяхте отрекли публично от него, погледнат ли ви, хората винаги ще виждат лорд Калиам. Двамата бяхте едно и макар че сега него го няма, вие продължавате да го носите в себе си. Разбирате какво имам предвид, нали?

— Да — каза Клара. — Самата аз също го усещам до себе си.

— Ще мине време, докато дворът се успокои и забрави, а дотогава присъствието ви тук нанася повече вреда на нас, отколкото помага на вас.

— Ще си отида — каза Клара. — Ако ми отделите една стая в провинциалното си имение, бих могла да… се заточа там.

— Нашата идея беше да потърсим пансион — каза Сабиха. — Нещо, което да не се свързва с името на баща ми. Нещо, което да ни постави на разстояние в очите на двора.

„Дори една стая не можете да ми отпуснете? — прииска ѝ се да каже. — Поне толкова не ви ли се откъсва от сърцето?“ Трябваше ли да я захвърлят в някой анонимен пансион, като в гроб, сред хора, които не познава?

— Разбирам защо се налага — каза тя. — Ще си събера нещата.

— Не, моля ви — каза Сабиха. — Ще пратя прислугата да ги донесе. Не е нужно да го правите вие.

— Не е нужно всички ние да правим разни неща — каза Клара и потупа снаха си по рамото. — Но, уви, живеем в свят на необходимости. Не си прави труда. Разбирам. Ще си тръгна още сега.

— Не, моля ви — каза Сабиха. — Ще пратим някой с вас да потърсите подходящо място. И ще платим наема.

Усмивката на Клара беше почти убедителна. Тя измъкна ръката си от ръката на момичето и се изправи. Целуна Сабиха и Джори по челото и си тръгна. Повече не можеше да остане тук. Не можеше да седне в кухнята и да обсъжда какъв пансион ще е най-подходящ за вдовицата на един предател и враг на трона.

Бяха се отрекли от Досън и това би трябвало да им спечели нещо. Да ги защити. А може и да бяха успели. Може би, ако Джори не беше произнесъл онези думи в голямата зала, Клара щеше да има дори по-малко, отколкото имаше сега. Макар че трудно можеше да си го представи. Чувстваше се като кралица на нищото.

Вървеше, без да знае накъде отива. Краката я боляха ужасно, но тя не обръщаше внимание на болката. Преди минаваше по улиците на града с носилка или карета, дребните хорица ѝ правеха път и тя приемаше това за нещо нормално. Сега си даде сметка колко е неприятно да отскачаш настрани, за да направиш път на каруци с месо или ряпа. Вървеше и избягваше да поглежда хората, с които се разминаваше. Видя голямата дъга на Есенния мост и тръгна по него. Когато стигна до средата му, спря. Не че го беше планирала, просто се случи там в мига, когато решимостта ѝ се пречупи окончателно. Опря се на дебелите греди, загледа се в бездната на Прореза и усети как я изпълва мир. Не точно мир всъщност, но нещо подобно. От това разстояние светът изглеждаше почти красив. Кралски шпил. Крепостните стени на града. Облаците, които препускаха горе, пришпорвани от висок вятър, който тук долу не се усещаше.

Замисли се колко лесно би било да прекрачи през ръба. Не че имаше такова намерение. Самоубийството беше прекалено лесно, приличаше ѝ на бягство. Но все пак я изкушаваше. Не беше особено набожна, но и не отричаше брътвежите на клира за живот и справедливост след смъртта. Може би Досън беше там и я чакаше.

Но още не. Положението на Викариан не беше докрай сигурно, дори сега. А Бариат… бедният Бариат, изгонен от собствения си брат. Бариат все още се нуждаеше от нея. А и на Джори можеше да потрябва. На Сабиха дори. И как да причини такова нещо на момичето, как ще живее то с мисълта, че е изгонило майката на съпруга си, а тя е скочила от моста. Бедната никога нямаше да намери мир.

Не. Някой ден щеше да го направи. Някой друг ден, когато всичките ѝ деца са добре и няма да се чувстват отговорни за решение, което е взела сама. Тогава би могла да дойде тук, облечена в булчинската си одежда, и да пристъпи за един последен танц с Досън. Осъзна, че плаче. Нямаше представа кога са потекли сълзите. Преди дни. Седмици. Сякаш цял живот плачеше. Сякаш дългите години спокоен живот са били илюзия. Тънко въже, опънато над пропаст. Без дом, където да се прибере, без приятел, на когото да разчита, Клара се бе озовала в ролята на лудата, която вие по средата на мост… роля, която ѝ пасваше идеално.

— Милейди — каза мъжки глас, топъл като одеяло в студена нощ. — Недейте.

Тя се обърна, изненадана. Посегна несъзнателно да оправи косата си и да си приглади роклята. А съзнателно се срина в истеричен смях, силно смущение и комичен ужас, който бе много по-приятен от реалния ужас, който бе обитавала допреди миг.

— Коу — каза тя през сълзи и смях. — О, не!

Той сложи ръка на рамото ѝ. Лицето му беше толкова искрено. Толкова открито, загрижено и младо.

— Това не е начинът, милейди. Елате с мен.

— Нямаше да скоча. Честно. Поне не сега, когато ме чака толкова работа. Заради момчетата. И дъщеря ми, новата, ти нея не я познаваш. Добре дете е, но изтормозено. Изтормозено. И да си отида сега, да ги оставя точно сега, когато всичко е надолу с главата… — Изразяваше се трудно, защото сълзите я давеха и за думите почти не оставаше място. — Не мога да оставя нещата така, празни, разбити. О, господи. Какво направихме? Как? Как стигнах дотук?