Кралска кръв

• Предыдущая
• 137/142
• Следующая

Когато Ожен стана да си ходи, Клара я целуна по бузата и я прегърна, но вътре в пекарната, а не на улицата, където някой би могъл да ги види. Трябваше да се грижат и за репутацията на Ожен. Уви, такъв беше светът, в който живееха.

След това дойде ред на малката градска къща на лорд Скестинин. Клара тръгна на север, като се дърпаше от пътя на каруците, които вдигаха прахоляк. Улични кучета я последваха, с надеждата че ще сподели втората ябълка с тях. Като всеки ден досега, тя им напомни, че не ядат ябълки, после отхапа от сладкия плод. Последното и най-упорито куче я погледна многострадално и това я разсмя. Непременно трябваше да разкаже на Досън за кучето. После си спомни, разплака се и продължи напред.

Тревожеше се как Джори ще изкара зимата. Иска, не иска, трябваше да замине за Естинпорт. Не би могъл да отиде в Остерлингов хребет. Бедният Джори, спасен от момичето, което уж той спасяваше. Всичко беше започнало във Ванаи, разбира се, и с вината, задето е убил всички онези хора по заповед на Палиако.

Забави крачка, когато стигна хубавите квартали на града. Онези, които познаваше като дланта си. Изкушаваше се да спре някъде по пътя, да се отбие при някой стар познат, ако не за друго, поне за да види как ще реагират. Може да беше плод на въображението ѝ, или несъзнателно виждаше отражение на собствените си тегоби в живота на други хора, но така или иначе имаше чувството, че нобилитетът на Камнипол сега е по-тревожен и притеснен, отколкото по време на войната. Често виждаше изопнати лица по улицата, а още по-често виждаше свещеници с твърди коси и кафяви раса да се разхождат преспокойно сред черните плащове, които Палиако беше превърнал в трайна модна тенденция. Врабци и врани, така ги беше кръстил Досън. От време на време съпругът ѝ раждаше по някой незабравим лаф.

— Майко — поздрави я Джори, когато тя влезе в градината. Прегърна я силно, макар и само за миг. Тя го целуна по бузата.

— Добре дошла, Клара — каза Сабиха и се приближи. Очите ѝ бяха зачервени от плач. Също като нейните, помисли си Клара, и си напомни да целуне момичето. Толкова малко можеше да им помогне, а колко голяма беше нуждата им от помощ.

— Дойдох за издръжката си — каза Клара с усмивка, за която едвам ѝ стигнаха силите. — Надявам се, че моментът не е неподходящ.

— Винаги си добре дошла, майко — каза Джори притеснено. „Яде го отвътре, не му дава мира“, помисли си тъжно тя.

— Много си мил. Добър човек си и от това страдаш. Както и аз. Сабиха, миличка, хрумна ми… щом така или иначе съм низвергната, чудех се дали да не използвам момента, за да прекарам известно време с внука си.

— Със… — Сабиха ахна и се изчерви.

— Преди време ти казах да забравиш за него. Грешала съм. Не сме семейството, което се надявахме да бъдем, но друго нямаме. Ти си важна за мен, значи и той трябва да е важен. Стига да ми разрешиш.

— Да ви разреша? — ахна отново Сабиха.

— Разбира се, скъпа — каза Клара. — Ти си му майка.

— Имате разрешението ми.

— Не, недей да плачеш. Стига сълзи — въздъхна Клара.

Остана при тях повече от обичайното и щеше да остане още, ако не беше мисълта за дългия обратен път. Тръгна си, когато прецени, че ако побърза, ще успее да стигне до пансиона, преди да е мръкнало съвсем. Уличките около пансиона не вдъхваха доверие дори денем, а нощем направо я плашеха.

Почти беше стигнала до Затворническия мост, когато петима мъже с извадени ножове се изстъпиха пред нея.

Свалиха качулката от главата ѝ и Клара видя, че се намира в голяма тъмна стая. Оскъдната светлина идваше от железен канделабър над главата ѝ, но Клара не би се изненадала, ако източникът ѝ бяха факли в подземие. От двете ѝ страни имаше войници с готови за стрелба лъкове, издигаха се като истински човешки стени. А пред нея, на гигантска банка, беше кацнал не друг, а лорд-регентът Гедер Палиако.

Клара усети как страхът впива нокти в сърцето ѝ. Призрачната ѝ половинка нададе вой и се сви в ужас, успя да я повлече със себе си. Висшият свещеник стоеше встрани и зад нея, та Палиако да го вижда.

— Клара Калиам — каза Гедер. — Прости ми натрапничеството, но имам няколко въпроса към теб и прецених, че трябва да ти ги задам. Ако ме излъжеш, ще разбера и ще пострадаш заради лъжата си. Ще пострадаш зле. Разбираш ли?

Устата ѝ беше пресъхнала. Как се беше озовала тук? Какво беше направила? Все едно беше заспала и се беше озовала в кошмар, от който не може да се събуди. Все едно са я хванали да върши нещо лошо, без самата тя да знае какво.

— Чух, че вече не живееш в къщата на сина си — каза Гедер. — Вярно ли е?

Тя дишаше толкова трудно, че не знаеше дали ще е в състояние да отговори. Дали нямаше да сметнат мълчанието ѝ за лъжа? Не ѝ се мислеше какво може да ѝ стори Палиако. Какво ще ѝ стори.

— Да — успя да изрече.

— Защо?

— Присъствието ми пречеше на Джори и Сабиха да се отърсят от сянката на Досън в очите на двора.

— Срещала ли си се с Ожен Фаскелан?

— Да. Няколко пъти.

— Срещала ли си се с Ана Мечили?

— Да. Два пъти, мисля.

Вдясно от нея един войник се раздвижи, звукът беше остър и сух. Сърцето ѝ подскочи.

— Вярна ли си ми? — попита Гедер.

Клара поклати глава, не като отрицание, а в знак, че не може да отговори на този въпрос.

— Вярна ли си ми? — повтори той по-високо.

— Не мога да отговоря нито с „да“, нито с „не“, милорд. Просто не мисля за вас по този начин — каза тя.

Тих шум като от дреха долетя иззад гърба ѝ.

— Сериозно? — попита Гедер. Изглеждаше искрено объркан.

• Предыдущая
• 137/142
• Следующая