Кралска кръв

Оглавление

Гедер не го заведе в същата стая. Имаше неясното усещане, че да вкара гласа и лицето на Астерилхолд в стаята, където си беше общувал със Сана Даскелин, би означавало да омърси нещо, което предпочиташе да запази неопетнено. Вместо това отидоха в кабинета, където Фелдин Маас беше убил жена си Фелиа, а заедно с нея и собствените си тайни планове да свърже Антеа и Астерилхолд. Ашфорт остана сляп за символизма, но Гедер го усещаше осезаемо.

Седна на един тежък стол, а тапицираната пейка остави за Ашфорт. Момче от прислугата донесе гарафа разредено вино и две чаши, наля и излезе мълчаливо. Ашфорт отпи пръв.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете, лорд Палиако. Откровено казано, очаквах да ми откажете.

— Джори Калиам ходатайства за вас.

— Да. Чух, че сте приятели. Служили сте заедно във Ванаи под командването на Алан Клин, нали?

— Да.

— Клин, Исандриан, Маас. Триадата. А Фелдин Маас беше единственият, когото не прогониха от Камнипол. Вместо това крал Симеон отпрати Досън Калиам.

— Накъде биете?

Ашфорт направи гримаса и се наведе напред, хванал чашата с две ръце.

— Крал Симеон е добър човек — каза той. — В това никой не се съмнява. Същото важи и за крал Лечан. Но никой крал не е по-добър от съветниците си. Ако знаеше каквото знае сега, крал Симеон нямаше да отпрати Досън Калиам в изгнание и нямаше да задържи Фелдин Маас в столицата. Симеон се нуждае от добри мъже, които да го съветват. Мъже като вас и Калиам.

Гедер скръсти ръце.

— Слушам ви.

— Синът му беше в опасност. Идете при всеки баща, бил той селяк, свещник или благородник от най-висша проба, опрете нож до гърлото на детето му и той ще ви убие на мига, за да опази рожбата си. Такава е природата ни. Вие спасихте принца, а Симеон въздаде справедливост, довършвайки Маас. Но с това отмъщението трябва да спре. На Лечан му трябва един сезон, година най-много, за да изкорени нашата част от заговора, и тогава в Астерилхолд също ще бъде въздадена справедливост. Но ако струпате войска на границата, хиляди ще платят за лекомислието на неколцина. А това е глупаво.

Гедер дъвчеше разсеяно нокътя на палеца си. Ашфорт говореше искрено и убедително, но въпреки това имаше нещо, което го притесняваше. Гедер отвори уста да проговори, после я затвори.

— И в нашия двор, и във вашия има черни овце — продължи Ашфорт. — Вие отстранихте вашите. Моля само за малка отсрочка, за да направим същото и ние.

— Маас искаше обединение — каза Гедер. — Планът му беше да обедини двете кралства.

— Маас е искал власт и си е съчинил историйка, която да оправдава намеренията му. Ако Лечан бе чул и думичка за това, щеше да сложи край на заговора веднага.

Гедер се намръщи.

— Вашият крал не е знаел? — попита той и се подразни от раздразнението в собствения си глас. Посланикът го погледна право в очите, изражението му беше сериозно. Тържествено.

— Не знаеше, да.

Гедер кимна, но без да влага нищо в жеста. Беше си просто жест, който да запълни мълчанието. Ако беше вярно, ако кралят на Астерилхолд не беше знаел за заговора и затова не бе действал своевременно и безапелационно, както го беше направил Симеон, то тогава запазването на мира би било в интерес на всички. Несъмнено би било най-правилният курс на действие. Ако, от друга страна, посланикът беше първокласен актьор, който се изявява на серия от малки сцени, то подкрепата за мирния план би била равносилна на заговор срещу трона. Добруването на кралството — и нещо повече, добруването на Астер — зависеха от преценката на Гедер. Той се намръщи, претегляйки последствията.

Работата беше там, че не знаеше какво да мисли. Със същия успех можеше да хвърли монета. Ези или тура.

— Ще си помисля — каза той предпазливо.

Дългите зимни месеци, подкрепата на Гедер и десетина по-нисши свещеници, дошли от планинския храм отвъд Кешет, бяха осигурили на храма допълнително величие и представителност. Стените, доскоро почернели от трупана с векове мръсотия, сега блестяха с излъсканите си плочи. Повечето традиционни религиозни символи бяха разглобени, а материалът бе използван за направата на нови, различни образи, най-вече такива с осемделната симетрия на огромното червено копринено знаме, което се спускаше над централния вход. Въздухът тежеше от миризмата на копривеното масло, което горяха в лампите.

В средата на свещеното място шестима свещеници стояха в кръг, смееха се и играеха на някаква игра, която включваше зърна бял боб, с които да уцелиш отворената уста на човека отсреща. Шестима свещеници и един принц престолонаследник. Бледата кожа и кръглото лице на Астер изпъкваха в тази компания. Всички свещеници имаха тесни лица и твърда права коса, сякаш бяха кръвни роднини. Кафявите им раса изглеждаха мърляви в сравнение с яркоцветните коприни и брокати на Астер — той беше като пойна птичка сред врабци.

— Гедер! — извика принцът и Гедер му махна. Хубаво беше, че момчето се смее. Принцът не се беше оплакал, но Гедер знаеше, че зимата е била трудна за него. Особено седмиците между края на Кралския лов и завръщането в Камнипол за откриването на сезона. За пръв път Астер се отделяше за толкова дълго от баща си, а мрачното имение в Ибинлес беше студено и скучно. Гедер се беше постарал да му прави компания, но самият той нямаше братя, а сред връстниците си бе имал малко приятели. Играеха карти вечер. Това беше, кажи-речи, най-голямото забавление, което Гедер можа да предложи на принца.

Басрахип, висшият свещеник, беше в частната си стая. Истински гигант, той седеше на тънка възглавничка и медитираше със затворени очи. От пръв поглед беше трудно да се прецени защо стаята изглежда гола. Имаше си легло, писалище, висок шкаф с резбовани вратички и декорация от слонова кост и абанос. В огнището бяха подредени дърва за огрев и прахан, готови за искра. Килимът беше тъмночервен със златни шарки и сякаш се гънеше под светлината на лампата. Но не беше заринат с книги и свитъци. Аха, значи затова стаята му изглежда празна, сети се Гедер.