Кралска кръв

Оглавление

— Откога продължава това?

— От две години — каза Симеон. — Досега успявах да го пазя в тайна. Но се влошава. В началото между пристъпите минаваха седмици, месеци дори. Сега ги делят часове.

— Какво казват хитреците?

Симеон се изкиска. Звукът беше по-дълбок от присмехулния плисък на водата. И по-мек.

— Казват, че всички хора са смъртни. Дори кралете. — Пое си дълбоко дъх и се наведе напред, опрял лакти на коленете си, стиснал ръце. — Има едно цвете, което уж помагало. Правят ми запарки и аз постоянно пия проклетия им чай, но не виждам никаква разлика. Но пък без него може би щях да се влоша по-бързо, не знам.

— Все трябва да има нещо, някакъв лек. Можем да изпратим за лечители…

Старият му приятел не отговори. Нямаше нужда да отговаря. Досън долови безсилието в собствените си думи и се засрами от тях. Всички умират — така е било и така ще бъде. Тази празнота в гърдите му… беше заради изненадата.

— Ще ми се с Елеанора да бяхме родили Астер по-рано — каза кралят. — Какво ли не бих дал да го видя пораснал, мъж. И на свой ред баща. Помня когато се роди Бариат. Майтапехме се, че момчето те е изяло. Ти буквално изчезна. Заряза старите ни явки. Бях ти ядосан тогава. Чувствах се изоставен.

— Съжалявам, ваше величество.

— Няма причина да съжаляваш. Тогава аз не разбирах. А после се роди Астер и разбрах. Ако се беше родил по-рано… Но пък тогава нямаше да е той, нали така? Точно както твоят Джори не е по-млада версия на Бариат. Така че дори за това не мога да си мечтая. Светът е такъв, какъвто е трябвало да бъде, за да се роди в него моето момче, затова не мога да го мразя. Света. Дори да исках.

— Наистина съжалявам, ваше величество — повтори Досън.

Симеон поклати глава.

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Мразя се, когато изпадна в такива настроения. Мрънкам като бабичка. Стига. За друго исках да говорим, за аудиенцията с Ашфорт. Какво мислиш?

— Че трябва да го приемеш — отвърна Досън. — Както вече казах…

— Знам какво каза. Сега знаеш повече, отколкото знаеше тогава. Не мога да приема посланика с риск да се напикая по средата на аудиенцията. Те все още се страхуват от мен. Страх ги е какво бих могъл да направя. И са склонни на отстъпки. Но ако Ашфорт докладва на господаря си, че умът ми блуждае и умирам, тази песен ще се промени. Последния път, когато дойде да ме посъветваш, аз те отпратих и за малко да предам детето си на човек, който кроеше планове да го убие. А и доколкото знам, още имаш контрол над мехура си. Което те прави по-компетентен от мен. Така че, кажи ми. Какво да направя?

Досън стана. Чувстваше се като след дуел. Затруднено дишане и мускулна умора като след продължително физическо усилие, макар да бе седял през повечето време, освен когато изтича да извика слугата. Изведнъж си спомни как тича презглава по една улица рамо до рамо с принц Симеон. Не помнеше къде и кога е било, но помнеше, че улицата миришеше на дъжд, че Симеон беше облечен в зелено, а той — в кафяво. Преглътна и избърса очи с опакото на ръката си.

— Ако има някакъв начин да контролираш пристъпите, моят съвет е да насрочиш аудиенцията веднага — каза той. — Подготви всичко предварително и действай експедитивно. Никакви банкети, никакви частни вечери и не обещавай втора аудиенция. Придържай се максимално към формалностите.

— И какво да му кажа?

— Че си склонен да дадеш на Астерилхолд време да прочисти собствения си двор, но очакваш подробен доклад и главите на онези, които са поддържали Маас. Това е единствената ти възможност. Не можем да водим война. Не и в твоето състояние.

Симеон бавно кимна. Сега гърбът му изглеждаше по-превит, отколкото когато Досън бе дошъл — или пък очите на Досън се бяха отворили и виждаха нещата по-ясно?

— А ако не мога да контролирам пристъпите?

— Тогава назначи някого. Посланик или пазител. Дай му титлата Пазител на Бялата кула например. Постът е вакантен, откакто Одерд Фаскелан умря. Или… Боже господи!

Досън седна.

— Или? — подкани го кралят.

— Или, ако смяташ, че състоянието ти се влошава прогресивно, отложи аудиенцията и нека регентът се заеме с това след смъртта ти.

Симеон си пое рязко дъх, като човек, когото са зашлевили публично.

— Така стоят нещата, нали? — попита Досън.

— Май да — въздъхна Симеон. — Благодаря ти, приятелю. Точно това имах нужда да чуя, а друг едва ли би имал смелостта да го изрече на глас. Дори да си го мисли. Не ме разбирай погрешно, но ще те помоля да си вървиш. Трябва да си почина.

— Разбира се, ваше величество — отвърна Досън.

Спря под арката и погледна назад. Крал Симеон беше извърнал глава и Досън не виждаше лицето му. „Виждам го за последен път“ — помисли си Досън, после си тръгна.

Стигна до портите на Кралски шпил и отпрати каретата. Не искаше да се вози, искаше да повърви пеш. От Кралски шпил до неговата къща имаше няколко мили, но в момента това беше без значение.

Досън намести меча на колана си и тръгна. Познаваше добре улиците на Камнипол, дори по тъмно. Опознал ги беше в младостта си, когато по цяла нощ се шляеха, надбягваха се с коне по празните пазарища, напиваха се почти до безсъзнание, после той тръгваше криволичейки към дома си и повръщаше през перилата на някой от мостовете над Прореза. В онези нощи често бе изминавал пешком и по осем мили. Или десет. Разстоянието от неговия умиращ крал до кабинета в градската му къща беше наполовина по-малко.

Въпреки името си Сребърният мост над Прореза беше изграден от камък и дърво. Подпорите му потъваха в стените на гигантския каньон на дълбочина равна и дори по-голяма от височината на великата кула. Досън спря в средата на моста и погледна на юг. Ято гълъби описа кръг в сенките под него, високо над бунището, скрито в мрака на дъното.