Кралска кръв

Оглавление

Всъщност ако Джори си беше избрал любима с нарочната цел да подсигури доброто поведение на братята си, едва ли би се получило по-добре. Намекът за скандал и неодобрение, който тегнеше над събитието, щеше да сплоти братята, вместо да ги подтикне към грубовати шеги и закачки, както несъмнено би станало, ако Джори си беше избрал жена с безупречна репутация. А започнеха ли веднъж с шегите и закачките, момчетата със сигурност щяха да прекрачат линията на доброто поведение, без дори да си дават сметка за това.

Елисия обаче беше пратила писмо, че няма да дойде. Може да изглеждаше странно, но Клара наистина се надяваше, че дъщеря ѝ има стомашни проблеми. Така де, едно разстройство нямаше да я убие. Стомашните проблеми минаваха по-бързо от срама и предателството и за разлика от тях, нямаха дългосрочни последствия. Но този проблем щеше да почака. В момента Клара си имаше достатъчно друга работа.

Храмът беше изключителен, съвършен.

Големият кръг на пода беше от бял мрамор, сечен преди поколения и излъскан като вода. Олтарът се въздигаше в черно и зелено в центъра, огромният купол се извиваше високо над него. Арките бяха оформени като драконови криле, разперени да прегърнат светлото пространство по средата. Клара беше инструктирала прислугата да събере клонки от черешите в собствената ѝ градина. Листата бяха малко и още мънички, но цветовете сякаш пиеха от бялото на мрамора. Пейките около централния кръг се кипреха с възглавнички във фамилните цветове на гостите — червено и златно, кафяво, черно, индигово. А отпред, на почетните места — столове от кована мед за семейството на булката и от бронз за семейството на жениха. Както и допълнителна пейка от сребро с възглавнички в сивото и синьото на дом Палиако, където щяха да седнат Гедер и принц Астер.

Сега, само няколко часа преди началото на церемонията, стъпките на Клара ехтяха в храма. Копринената ѝ рокля шепнеше нежно. Клара застана до своя стол и погледна нагоре към огромните, невиждащи очи на дракона, които гледаха право в нея. Като при повечето дами от висшите дворцови кръгове, и нейната набожност беше по-скоро съобразяване с етикета, отколкото искрено преживяване. Така де, би било крайно неприлично да спиш по време на литургия или да се чешеш по време на църковни празници. Сега обаче, загледана нагоре, Клара усети нещо средно между тъга и надежда в гърдите си, вдигна ръка към дракона и каза:

— Нека бъдат щастливи един с друг.

— Смяташ ли, че може и да не бъдат? — попита Досън откъм колоните пред нея.

Днес беше облечен в черно и златно, цветовете на Неумиращия град. На фона на светлия мрамор дрехите му изглеждаха по-тъмни, цветовете — по-наситени, сякаш някой беше отрязал дипла от среднощно небе. Клара го погледна с усмивка.

— Надявам се да са щастливи. Това е. И понеже съм безсилна, правя онова, което правят хората, когато са безсилни.

— Молиш се?

Клара протегна ръце, сякаш за демонстрация. Досън прекоси белия мрамор под каменната сянка на дракона. Изглеждаше уморен, доволен и красив. Прегърна я през кръста и се обърна да погледне натам, накъдето гледаше тя. Клара се сгуши в него. Ръцете му и сега бяха силни и решителни като в един друг ден преди много, много години.

— Нека бъдат щастливи един с друг — повтори той думите ѝ и те отекнаха с каменно ехо. Само че неговата молитва не беше насочена към дракона или към бог. Беше знак към нея, че я подкрепя, че двамата са заедно в това. — Помниш ли когато ние застанахме тук?

— О, да — каза Клара. — Отчасти поне. Цялата сутрин пих вино за кураж и май бях прекалила.

— Вярно. Май наистина беше прекалила.

Тя облегна глава на рамото му и попита:

— Търсят ли ме?

— И още как. Онова момче Палиако е в паника, а Джори трябва да се подготви и прочие.

Клара си пое дълбоко дъх, изправи гръб и заяви:

— Води ме към фронта, скъпи.

Като при всички пролетни сватби, когато вятърът го позволяваше, и тази щеше да се състои в градината на храма. Според сметките на Клара гостите бяха петстотин, но изглеждаха двойно повече. По традиция флагчета с цветовете на Скестинин бяха закачени по клоните на дърветата, а роби от няколко раси стояха в церемониални клетки и пееха хвалебствени химни за Антеа, бог и пролетното прераждане. Клара откри Джори да бави Гедер Палиако пред една от клетките, в която мъничко синайско момиче, толкова тънко и бледо, че изглеждаше направено от захар, пееше с ясен глас някакъв марш, горд и въздействащ, на език, който Клара не позна.

Проблемът ѝ стана ясен от пръв поглед. Дъщерята на Канл Даскелин, Сана, стрелкаше с ледени погледи най-голямата щерка на Баниен, а Несин Пирелин май беше на ръба на сълзите. Клара се почувства неудобно заради момичетата и се запита дали и тя някога е падала толкова ниско. Надяваше се, че е била по-дискретна от тях.

Разбира се, вината не беше само тяхна. Животът на жените в двора открай време се определяше от женитбата и това в известен смисъл беше благословия. Самата тя се беше венчала в същия този храм преди да навърши двайсет години и оттогава мястото ѝ в двора беше ясно и фиксирано. Клара беше лейди Калиам, баронеса на Остерлингов хребет, но можеше да е баронеса Нарнинг или просто лейди Мивекили, съпруга на графа на Долни пристан. Във всеки случай мястото и рангът ѝ щяха да са точно определени, а тя щеше да е свободна да прави каквото поиска с живота си в рамките на тези граници. Без Досън до себе си тя пак щеше да е Клара. Но нямаше да е същата Клара. Тези момичета гледаха Гедер Палиако и виждаха шанс за стабилност, високо социално положение и влияние. Защото така бяха научени и защото бяха прави.