Кралска кръв

Оглавление

Маркъс затвори очи и се замисли за заливчето — закотвените кораби, бараките, кожените лодки. Жаравата на гаснещия огън. Разполагаше с единайсет картадами, Ахариел включително. Ако ги изпратеше във водата, щяха да му останат по-малко от четирийсет души. Срещу два пъти повече пирати. Прехапа устна и погледна Ярдем. На светлината на единствената свещ тралгунът му се стори спокоен. Маркъс се изкашля.

— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавка и ще поемеш отряда?

— Няма да е днес, сър — каза Ярдем.

— Боях се, че ще го кажеш. В такъв случай ни остава само едно. Ахариел, ще ти трябват ножове.

Маркъс яздеше на запад, с щит на гърба и меч на кръста. Слънцето изгряваше зад него и тласкаше сянката му напред като някаква гигантска издължена негова версия. Вляво морето лъщеше като ковано злато. Дървото с постовия вече се виждаше. Слънцето със сигурност заслепяваше нещастника, когото бяха курдисали на клона. Разбира се, имаше риск онзи тип изобщо да не погледне към тях. Ако нападението на Маркъс се окажеше изненадващо, той и хората му бяха обречени. Имаше неприятното чувство, че бог ще му изиграе точно такава шега.

— Разгърнете се — викна той. — Трябва да изглеждаме повече, отколкото сме.

Заповедта се върна като многократно ехо, хората я повтаряха един след друг. Много важно беше да уцелят момента.

Теренът изглеждаше различно на дневна светлина. Заливчето например му се струваше доста по-близо. Маркъс се надигна на седлото и измърмори:

— Хайде, проклет да си! Виж ни. Погледни насам и ни виж. Тук сме бе!

Един от големите клони потръпна. Листата отразиха слънчевите лъчи по различен начин. Чу се рог.

— Готово — изръмжа Ярдем.

— Да — каза Маркъс. Представи си колибите и пиратите, които бързат да си приберат нещата и да се качат на лодките. Преброи бавно до десет, после премести щита си отпред, изтегли меча и каза:

— Дай знак за атака. Да почваме и да приключваме.

Щом свърнаха зад завоя към заливчето, ги посрещна нестроен залп от стрели — на пясъчната ивица десетина стрелци опъваха лъковете, готови да се метнат в последната лодка и да се оттеглят на сигурно във водата, а оттам на корабите и в открито море. Останалите лодки вече гребяха към корабите, натоварени с достатъчно хора, за да надвият отряда на Маркъс.

Първата се беше отдалечила на петнайсетина метра от брега — и вече потъваше.

В грейналата вода, скрити от отразеното слънце, десетина картадами с дълги ножове дупчеха кожените лодки.

Маркъс спря коня си и махна на стрелците си да държат на мушка бреговата линия. Ясурите се втурнаха с животински ревове към вражеските стрелци и последната останала на брега лодка. По перилата на корабите са появиха хора — гледаха спектакъла на брега и в плиткото. Първата лодка потъна. Втората още се крепеше на повърхността, мъжете в нея изгребваха панически водата с ръце и шлемове. Не гребяха обаче. Никъде нямаше да отидат.

Маркъс даде знак и стрелците му опънаха лъковете.

— Предайте се и няма да пострадате! — викна той с цяло гърло, за да надвика прибоя. — Ако побегнете, ще ви избием. Вие си решавате.

Един от моряците в плиткото се хвърли във водата и заплува към корабите и Маркъс го посочи с меча си. Изсвистяха стрели и беглецът изчезна под водата. Сякаш по команда Ахариел и другите картадами изникнаха в неравна линия между корабите и потъващите лодки. И вдигнаха ножове над главите си, сякаш на океана внезапно му бяха поникнали зъби.

— Хвърлете оръжията си във водата — извика Маркъс. — Не е нужно да проливаме кръв.

Мъжете изгазиха през плиткото към брега, навъсени и мокри, и войниците на Маркъс ги вързаха.

— Петдесет и осем — каза Ярдем.

— Има още на корабите — каза Маркъс. — И онзи, дето го надупчихме със стрели.

— Петдесет и девет значи.

— Пак са повече от нас — каза Маркъс, а после добави: — Когато разказваме за това в кръчмата, може малко да преувеличим.

От морето излезе млад първокръвен. Брадата му беше сплетена по модата на Кабрал. Очите му бяха яснозелени, лицето — слабо и с остри черти. Копринената му роба лепнеше мокра по тялото и очертаваше биреното му коремче. Приличаше на коте, паднало в бара. Маркъс смуши коня си към него и попита:

— Масео Ринал?

Пиратският капитан вдигна глава и го погледна с красноречиво презрение.

— Теб търсех — каза Маркъс.

Масео Ринал изпсува.

Палатката на Маркъс беше разпъната на върха на хълма. Опънатата по рамките кожа пазеше от вятъра, но не и от мухите. Масео Ринал седеше на една възглавница, увит във вълнено одеяло, и миришеше на сол. Маркъс седеше зад походното си писалище над чиния с наденички и хляб. Под тях, като на сцена, хората на Маркъс разтоварваха кораба, сваляха товара на брега и го качваха във фургоните.

— Зле си подбрал кораба, който да нападнеш — каза Маркъс.

— А ти си подбрал зле човека, когото да нападнеш — отвърна Ринал. Гласът му се оказа по-писклив и слаб от очакваното.

— Преди пет седмици корабът „Гръмовран“ заходил източно от носа. Но така и не стигнал до крайната си цел. Бил нападнат и потопен, но от товара му нямало и следа. Това звучи ли ти познато?

— Аз съм братовчед на краля на Кабрал крал Сефан. Ти и твоите магистрати нямате власт над мен — каза Ринал и вирна брадичка. — Позовавам се на Карседонската спогодба.

Маркъс отхапа от една наденичка и задъвка бавно. Преглътна и каза лениво:

— Капитан Ринал. Погледни ме. Да ти приличам на магистратски меч?

Брадичката си остана вирната, но в очите на младия мъж пробяга сянка на неувереност.