Кралска кръв

Оглавление

— Осигурих трона на лейди Трациан — каза Маркъс.

— Да де, а сега, когато на трона седи племенникът ѝ, току-виж решили, че си дошъл да го дадеш на някой друг — каза Пик. — Ако аз бях крал на Северобреж и в ушите ми още звучеше музиката на мечовете, а ти се появеше с танцова стъпка в кралството ми, знаеш ли какво щях да направя? Щях да хвърля хубавия ти задник в затвора, просто за всеки случай. И щях основно да проуча онзи, дето те е довел, при това имам предвид не само нашата магистра.

— Не берете грижа за мен — каза Маркъс.

Пик вдигна вежди, но не каза нищо. Откъм улицата се чу вик, после смях. Силно единично почукване на вратата — сигналът на Ярдем Хейн. Тралгунът — ушите му бяха щръкнали напред — изглеждаше сериозен и нащрек.

— Всичко е в склада, сър.

— Пълен списък носиш ли? — изсумтя Пик.

Ярдем влезе, връчи на нотариуската наръч листа и тя плъзна пръст по списъка. Отгърна на втората страница, чукна по листа и отсече:

— Това не е наше.

— Вече е — отвърна Маркъс. — В нашия склад е.

— Сериозно? — Пик вдигна вежди. — И когато някой търговец от Соления квартал внесе жалба при губернатора, това ли ще кажеш в съда? Взехме го от пирати, значи е наше? Ако нямаме документи, които да доказват правото ни на собственост, разкарай тези неща от склада.

Ситрин забоде пръст в северното крайбрежие и го плъзна към Астерилхолд и Антеа. Вече беше бягала от антийски мечове. Имперската армия беше превзела Ванаи, а после антийският губернатор на града го беше опожарил. Това дълго щеше да се помни. Границата между противниковите страни следваше река, извираща от блатата на юг и вливаща се в морето на север. Един-единствен драконов път пресичаше водата като порта в стена. Когато нобилитетът и търговците на Астерилхолд побегнеха на запад, щяха да се изсипят в Северобреж. Целокупно.

— Напротив, имаме право. Когато намериш нещо, имаш право да го задържиш, така е по закон — каза Маркъс и Ситрин си даде сметка, че е пропуснала част от разговора.

— Когато твоето име е заложено на карта, задръж откраднатото и поеми риска да гниеш в затвора. Аз няма да го направя.

— Бих искала да говоря с капитана насаме — каза Ситрин. Три чифта очи се обърнаха да я погледнат. Пик и Маркъс бяха страшно ядосани, Ярдем, както обикновено, криеше емоциите си. — Само с него. За малко.

Пик плю, без да се изплюе наистина, стана и тръгна към вратата. Клатушкаше се и приличаше на кораб в бурно море. Ярдем кимна, помръдна едното си ухо, излезе и затвори вратата.

— Тази жена е ужасна — каза Маркъс. — Сигурно са я изпратили с изрични указания да ни вгорчи живота.

— Не е изключено — каза Ситрин. — И това е част от причината да е права.

— Не е права. При положение, че Ринал е откраднал стоката…

— Не за това. За Карс. Не мога да те взема с мен.

Маркъс скръсти ръце и се опря на високата маса, останала им в наследство от старата къща за залози. По лицето му не се четеше нищо.

— Разбирам.

— Отивам в Карс, за да спечеля доверието на Коме Медеан — продължи Ситрин. — Ако твоето присъствие ще предизвика скандал, задачата ми се усложнява. В края на краищата ти си Маркъс Уестер. Човекът, който е убил краля Еднодневка. Аз те познавам добре и затова все забравям за репутацията ти. Ти си добър човек и онази случка е само част от биографията ти. Но за останалия свят, и най-вече за двора в Северобреж, името ти е свързано с армии и мъртви крале. А аз искам Коме Медеан да ме хареса. Искам да спечеля уважението му.

Маркъс стисна устни до побеляване, дълбоки гневни линии се спуснаха покрай устата му. Мълчеше и Ситрин изтръпна, уплашена, че ще я зареже. Ще зареже и нея, и банката, и всичко. А после той се вгледа в очите ѝ и лицето му се смекчи.

— Е — каза кратко. Куче излая недалеч, после се чу ядна псувня. Маркъс се почеса по врата, звукът беше като от пясък, с който посипваш хартия. — Предполагам, че някой трябва да държи Пик под око.

— Благодаря ти.

— Но на теб пак ще ти трябва охрана. Щом няма да сме ние с Ярдем, значи поне четирима. Понеже ние с Ярдем сме добри колкото за четирима. — Ситрин се усмихна и Маркъс успя да ѝ отвърне със същото. — Само… само ми обещай, че ще се пазиш. Вече съм губил близки хора в Северобреж.

— Обещавам — каза тя.

Макар да си бе създала реномето на изтъкнат и уважаван гражданин на Биранкор, досега Ситрин не беше пътувала отвъд крайбрежните планини, които деляха кралството от Свободните градове, а и онзи преход го беше направила посред люта зима. В представите ѝ релефът навсякъде беше еднакъв — полегати хълмове ѝ камънак, горички и поляни. Теренът между Свободните градове беше точно такъв, плюс сняг и кал. Оттатък последните къщи и чифлици на Порте Олива обаче равнините се ширеха безкрай и там за пръв път Ситрин чу гласа на пеещата трева.

Вътрешността на Биранкор беше равна като тепсия, само тук-там ниски хълмове разчупваха хоризонта, а нефритеният драконов път се протягаше право напред. Хрумна ѝ, че пътят е живо същество, което се навива зад тях и се развива отпред, морска змия, която я придружава през зеления океан на тревата. Ако някой я попиташе, щеше да опише звука на високата трева под ласката на вятъра като шумоленето на слама, която претриваш с ръце. Или все едно вървиш под водопад. Дори най-слабият повей на вятъра разпяваше тревата и на третия ден Ситрин започна да чува и други неща в общия шум — гласове и музика, флейти и барабани, а веднъж и многоброен хор гласове, слети в песен.

Чифлици и ниви се нижеха покрай тях като образи от сън. Понякога Ситрин имаше чувството, че мъжете и жените, които срещат по пътя, може да се окажат от някаква нова, непозната раса или да говорят с шумоленето на безкрайната трева в гласовете си, но не, бяха първокръвни и синаи, лицата им — потъмнели и изсушени от слънцето, дланите им — в мазоли. Хората бяха съвсем обикновени и прозаични, затова Ситрин стигна до извода, че странната нереалност на това място е само илюзия, породена от собствените ѝ тревоги. Но когато едно едро създание, на ръст колкото дребно магаре, но черно и влажно някак, с остри зъби и муцунка като цвете, пресече на бегом пътя пред тях, Ситрин зяпна очарована и ако не бяха тревожните възклицания на охраната ѝ, сигурно пак щеше да се усъмни в здравия си разум.