Кралска кръв

Оглавление

— Тръгвам след нея — каза Маркъс.

Ярдем отпи глътка бира. Мълчеше. Мълчеше замислено и неодобрително. Маркъс опря лакти на дъсчената маса. Не бяха в обичайната си кръчма. Трима младежи ясуру с лъскави зелени люспи свиреха на тъпани в двора и сложният ритъм накъдряше въздуха. Маркъс се загледа в чинията си с телешко и грах, после я побутна настрани и каза:

— Сетих се как пътувахме от Ванаи, а Ситрин се правеше на момче.

— Ще облечеш рокля ли, сър?

— Мога да се маскирам като каруцар. Или като търговец. Не е задължително да разгласявам кой съм. Стигна ли в Карс, ще си кротувам, а когато Ситрин си свърши работата там, ще я придружа до дома.

— Защо?

— Няма смисъл да се крия на връщане.

— Не, имах предвид защо ще тръгваш след нея, сър? С какво ще помогне това?

— Не е ли очевидно? За да не пострада.

Ярдем въздъхна.

— Какво? — подкани го Маркъс. — Казвай. Знам, че ти се иска. Кажи ми, че не я заплашва нищо, че Корисен Моут и Барт могат да се грижат за нея не по-зле от мен. Тръгнала е право към война. Истинска война, а не дребните боричкания кой ще управлява Макиа, да речем. Ситрин не си дава сметка колко бързо може да се разпространи насилието. За разлика от теб. Ти знаеш, че съм прав.

— Ако смяташ, че три меча ще я защитят по-добре от два, защо не изпратиш някого другиго, сър? Енен например. Тя е ходила в Карс.

Ярдем го прикова с тъмните си очи. Маркъс така беше свикнал с ироничното му раболепие, че понякога забравяше колко лошо може да гледа тралгунът. В моменти като този обаче си спомняше, че по природа тралгуните са верни до смърт, но са също и свирепи ловци, които гонят до дупка. Прехвърли наум няколко аргумента, но под неумолимия поглед на Ярдем всички те му се сториха глупави, като да сечеш дърво с джобно ножче.

— Иска ти се Ситрин да е в опасност, сър, но тя не е.

Маркъс обузда нетърпението си.

— Какво искаш да кажеш?

Ярдем помръдна ухо, обиците му звъннаха, после сведе поглед към халбата си. Понечи да я вдигне за глътка, но Маркъс го изпревари — сложи ръка отгоре ѝ и я натисна на масата.

— Зададох ти въпрос.

Ярдем пусна халбата.

— След Елис, сър, ти търсеше отмъщение.

— Търсех справедливост.

— Щом казваш. — Ярдем вдигна рамене, явно решил да не влиза в излишни спорове. — Тогава аз бях с теб, подкрепих те. Е, не както сме сега, но бях с теб. Бях там. Ти не просто уби Пролезер. Ти планира убийството му, подготви всичко. Искаше да си сигурен, че той ще види смъртта си, ще разбере защо го убиваш, но ще е безсилен да те спре. Вярваше, че убиеш ли го, това ще облекчи нещата. Не че ще ги оправи, не си толкова глупав… Но вярваше, че… че справедливостта, разплатата ще ти донесе утеха. Но не стана така.

— Сигурен съм, че някъде в казаното от теб има валиден аргумент — изсъска Маркъс. — Защото знам, че не би извадил Алис и Мериам от гробовете им само за да спечелиш евтини точки.

— Така е, сър — отвърна Ярдем. В гласа му нямаше и следа от извинение. — Казвам, че ти уби Пролезер не само защото той трябваше да умре. А защото търсеше изкупление.

— Ако пак ще ми плещиш религиозните си…

— И със Ситрин се хвана по същата причина — прекъсна го решително Ярдем. — Видя в нея малко и безпомощно момиче в един жесток свят. Е, помогнахме ѝ. Понеже не намери покой в омразата, ти реши, някъде дълбоко в душата си, че любовта може да ти помогне. Спасихме Ситрин бел Саркор, но ти още не си постигнал жадуваното изкупление. Затова се опитваш да убедиш себе си и всички останали, че тя все още се нуждае от спасяване, макар да не е така. Тя си е съвсем добре, сър.

— Аз дори не исках да работя за нея — каза Маркъс. — Исках да си тръгна. Ти ме убеди да приема договора. Ти беше.

— Да. Но по онова време Ситрин се нуждаеше от нас.

— А сега не се нуждае?

— Да, сър. Не се нуждае — каза Ярдем с тих и мек глас. По-добре да се беше разкрещял, помисли си Маркъс. — Имаме спокойна работа и нелошо заплащане. Имаме покрив над главата и храна на масата. Ако не се лъжа, точно това сме търсили винаги.

— Изхвърляме хора на улицата, за да им вземем къщите. Как ти се струва това като начин на живот?

— Преди ни плащаха, за да ги убиваме, сър — каза Ярдем. — Сегашното едва ли е по-лошо.

Маркъс стана. Барабаните в двора стигнаха кулминацията си и млъкнаха отведнъж. В настъпилата тишина гласът на Маркъс прозвуча неочаквано силно.

— Сам си плати бирата.

— Да, сър.

Другите клиенти на кръчмата се отдръпнаха да му направят път, всички предпазливо извърнали погледи. Ако някой го беше заговорил, щеше да се стигне до бой, но никой не посмя.

Маркъс излезе на улицата. Привечерното слънце багреше високите облаци в червено и златно — кръв и монети. Небето зад тях изглеждаше още по-синьо заради контраста. Маркъс пое обратно на север към Големия пазар и кафенето, казармите и банковия клон. Кукловоди висяха по ъглите, приканваха минувачите да поспрат, да погледат и да се разделят с няколко дребни монети. Когато усети, че гневът му се е охладил от бяло до болезнено червено, Маркъс спря пред един, който разиграваше старата история за ясуруто Грошо Грошарски. Марионетката беше изработена добре, дори ѝ бяха нарисувани люспи, а кукловодът я управляваше умело, сякаш парчето издялано дърво наистина имаше собствени чувства. Не че Грошо притежаваше голям емоционален диапазон — стигаха му изненада, гняв и разкаяние. Когато героят хвърли жена си и бебето си в един кладенец, Маркъс метна една медна монета в торбата на кукловода и си продължи по пътя.

Всичко се свеждаше до това. Кръв, смърт и безсмислено насилие, което не постига нищо. В скечовете за Грошо Грошарски съпругата и детето се връщаха като отмъстителни духове, но и тук възмездието се свеждаше само до терзанията и смъртта на прегрешилия ясуру. Помирение нямаше. Нямаше начин да върнеш времето и да възстановиш онова, което си изгубил. Такава история му се гледаше на Маркъс, история за помирение. Само дето, дори да я видеше разиграна от кукли на някой ъгъл, нямаше да ѝ повярва.