Кралска кръв

Оглавление

А после пристигнаха заповедите, написани лично от Палиако и подпечатани с регентския печат. Досън да върнел армията си при моста Сереф и да изчакал там група свещеници, които щели да отворят кръглия форт незнайно как и да им осигурят пряк път към Калтфел. Досън прати писмо с молба за разяснение. Не че смисълът на новите заповеди го затрудняваше, но да изтегли мъжете си обратно на север значеше да извървят същия мъчителен маршрут отново, за трети път, а и еретиците на Палиако сигурно щяха да се провалят. Разяснението пристигна и Досън нямаше друг избор освен да се подчини.

Докато се придвижваха на север — вече бе началото на лятото, — Досън се утешаваше с мисълта, че ще завари при Сереф отряд от свещеници-воини, религиозни фанатици, готови да щурмуват на живот и смърт тесния мост. Но не беше така.

Бяха само трима, с опърпани раса, сивкавокафяви като врабчова перушина. Твърдите им гъсти коси бяха прибрани назад, на лицата им се четеше онази ведра доброжелателност, която Досън свързваше или с прекомерно алкохолно опиянение, или с вродено малоумие. Стояха на малкия плац пред форта и посрещнаха Досън с поклони.

Досън се наведе към Рабр Баниен, най-големия син на лорд Баниен от Естинфорт и понастоящем командир на гарнизона, и изсъска с нещо средно между отчаяние и силен гняв:

— Кажи ми, че това е някаква шега.

— Помислих си същото, когато пристигнаха, милорд — отвърна младият Баниен. — Но от известно време ги наблюдавам и… вече не съм толкова сигурен.

Досън огледа гарнизона. Решил беше да не оставя цяла рота при моста. Нямаше смисъл — няколко десетки можеха да защитят антийската страна, а дори няколкостотин не можеха да превземат форта на другия бряг. Войниците от гарнизона изглеждаха бодри и отпочинали. За разлика от неговите хора. Неприятна мисъл се размърда в главата му.

— Тези тримата да не са хитреци?

— Не мисля, милорд. Поне аз такива хитреци не съм виждал. Те не… те не правят нищо особено, просто… По-добре да видите сам, сър.

— Добре — каза Досън, подкара коня си към най-високия от тримата свещеници и му кимна. — Покажи ми защо трябва да поверя хората си на вашия план.

Свещеникът тръгна сам по моста, въоръжен единствено с викачески рог. Дължината на моста, бурните води отдолу и споените с кървав хоросан камъни на кръглия форт въздигаха свещеника до образ и подобие на голата вяра — врабец притиснат, но неотстъпващ. Досън стоеше при отворената порта на белия форт и наблюдаваше свещеника със скръстени на гърдите ръце. Изтощението от усилния преход и бавната кална война беше стигнало до костите му. Презрение се събираше в гърлото му и имаше вкус на жлъчка.

Свещеникът вдигна рога пред устата си и заговори с висок глас да надвика рева на водата:

— Вече сте загубили! Никоя сила не може да устои срещу антийската армия! Тук нямате власт! Вече сте загубили! Онова, за което се сражавате, вече го няма. Надеждите ви са мъртви. Не можете да спечелите.

Досън хвърли поглед към момчето на Баниен. То гледаше свещеника в екстаз и дори се бе усмихнало щастливо. Досън усети смях да къкри в собственото му гърло и се ужаси.

— С това? — попита той. — С това ли ще превземем отсрещния бряг? Ще им досаждаме, докато избягат в ужас?

— Знам — каза гарнизонният командир. — И аз реагирах така отначало. Но те го правят всеки ден и всяка вечер. И колкото повече го правят, толкова повече изглежда сякаш… сякаш може и да е вярно.

Досън изпсува като каруцар.

— Махнете онзи идиот от моста, преди някой да го е застрелял, и го доведете при мен. Достатъчно време изгубихме с глупости.

— Да, милорд — каза смутено младежът.

Досън мина през вътрешния двор и се качи по каменното стълбище. Частните стаи на командира бяха тесни и слабо осветени. Човек трябваше да избира между въздух и светлина, но Досън твърдо беше решил да разгледа добре лицето на мъжа, когото му водеха. А докато го доведат, седеше в сумрака и кипеше вътрешно.

Еретиците на Палиако дойдоха накуп, и тримата. Поклониха се на прага и седнаха на възглавничките в краката на Досън. Вдигнаха към него глави с изражение на дълбоко спокойствие, тъмните им очи отразяваха светлината на свещите. Гарнизонният командир застана прав зад Досън.

— Искам да чуя останалата част от плана ви — каза Досън. — След като приключите жалкото си театрално представление. Какво следва?

Свещениците се спогледаха. Изглеждаха притеснени, което бе добре според Досън. Взети заедно явно бяха достатъчно умни да съобразят кога някой им се подиграва. Досън се наведе напред на походното столче и дървото и кожата изскърцаха под тежестта му.

— Когато разберат, ще им вземете тяхното — каза средният. Лицето му беше по-кръгло от на другите двама, с тънък нос и тънки устни. Акцентът му напомни на Досън за древните поеми, които беше чел като малък. Мелодиката на думите звучеше като изкопана от руини. Или от надгробна могила. — От друго нужда няма.

Досън прокара език по вътрешната страна на зъбите си и кимна. Беше усвоил този жест като момче, имитирайки баща си в мигове на гняв.

— Друг път — каза той. — Хич не ми пука, дори да говорите, докато езиците ви изсъхнат. Нямаме нито хората, нито позицията да превземем този мост, а не ще допусна и един антиец да загине заради вашата глупост.

— Богинята е с вас. Няма да се провалите — каза свещеникът с кръглото лице.

— Достатъчно! Гарнизонен командир Баниен, аз поемам пълната отговорност за прекратяването на тази операция и още тази вечер ще пратя писмен доклад до Камнипол с преценката си и коригираните планове. Подготви куриер, докато…