Кралска кръв

Оглавление

Досън взе малко сребърно ножче, убоде палеца си, изцеди капка кръв и го притисна към хартията. Лично заши писмото, стопи восъка и притисна печата си в него. Усещаше как часовете на нощта се изнизват. Излезе от палатката. Навън го посрещна първа птича песен. На изток нямаше зарево, нямаше и намек за утрото освен бодрото чуруликане. Даде писмото на куриера.

— Занеси това в столицата. Предай го лично на лорд-регента. Лично, разбра ли? Дори ако свещеникът му се закълне, че ще му го занесе веднага, не го давай на него, а лично на регента, ясно?

— Да, милорд маршал — каза момчето и пришпори коня си. Досън постоя още миг, заслушан в тропота на копитата, който бързо заглъхна във влажната трева, после се чу отново, отчетлив върху вечния нефрит на драконовия път. Още имаше време. Можеше да прати след момчето отпочинал ездач с бърз кон. Все още можеше да промени нещата, да поеме по другия път. Затвори очи и вдиша дълбоко, хладният въздух го изпълни, после се отцеди на глътки. Изчака някакъв знак от сърцето си, знак, че греши. Завари оръженосеца си задрямал и го разтърси.

— Чуй ме — каза му. — Събуди си и ме чуй, проклет да си. Иди да намериш парламентьорското знаме и го занеси пред градската стена. И вземи някой да ти помогне, в случай че ти пуснат стрела по погрешка. Кажи на графа, че трябва да говоря с него незабавно. Че ситуацията се е променила и двамата имаме много малко време. Ще се справиш ли?

— Д-да, милорд.

— Тогава стига си ме зяпал и тръгвай!

Когато слънцето изгря, Досън и Мисин Хол, граф на Равнифорт, вече седяха на малката си маса в ничията земя. Два часа по-късно графът пришпори коня си назад към града, потресен и разплакан, втъкнал разшифрованото писмо под колана си.

Досън цял ден седя на масата за преговори. Столът му беше неудобен като седло, но по различен начин. Гърбът го болеше зверски, беше гладен, жаден и уморен до смърт, но остана на масата, защото преговорите още не бяха приключили официално.

Слънцето вече захождаше по дългата си морна дъга към хоризонта, когато се чу звукът. Бумтящ скръбен барабан. Далеч пред Досън портите на Калтфел се отвориха бавно. Излязоха войници, понесли знамето на крал Лечан, обърнато наопаки, и жълтия флаг на капитулацията. Досън чу зад себе си нарастващ хор от победни викове. Звукът го заля, както прилив залива брега. А той чувстваше единствено облекчение.

Крал Лечан беше дребен мъж с лоши зъби, но се държа достойно, докато предаваше себе си и кралството си на милостта на Досън. В замяна Досън се закле да му осигури протекция, на него и народа му, доколкото му е възможно. Така всичко, което беше написал на Палиако, стана вярно, с изключение на една дреболия — времето.

Дреболия, която съдържаше в себе си разликата между лоялността към човека, който седи на трона, и лоялността към самия трон.

Плячкосването повери на Фалон Брут. През следващите дванайсет часа Калтфел щеше да плати цената за загубата си, антийските войници щяха да го одерат до кокал, да заграбят златото, среброто и бижутата, подправките и коприните. Всички антийски войници освен двама. По-ефективен начин да си осигури уединение Досън не би могъл да измисли с цената на нищо.

Алан Клин беше по-блед, отколкото го помнеше Досън. По време на южната кампания го беше повалила треска и още не се беше възстановил. Хитреците казваха, че може и никога да не се възстанови напълно. Седеше на земята и се въсеше. Досън оглеждаше едновремешния си враг с горчива усмивка. По-странно партньорство от това, тури му пепел. Съдбата си играеше с тях.

— Къртин Исандриан е ходил при жена ми — каза Досън. — Завижда ти. Ревнува, задето не са му дали шанс да се прояви на бойното поле като теб. Да възстанови честта и доброто си име.

— Той винаги си е бил идиот — каза Клин. — Искрен, но все пак идиот.

— Ти наистина имаш шанс да си върнеш честта — каза тихо Досън.

— Не съм тук заради доброто си име. Нито заради онова, което направи Маас. Още преди да превземем Ванаи, по пътя натам, спретнах една просташка шега на Гедер Палиако. И сега той ме убива, при това бавно и гадно.

— За последното мисля, че си прав — каза Досън и подаде на Клин чаша вода с мед.

— За него аз струвам по-малко от книга. Животът ми не струва колкото една книга.

— Колко приятели имаш все още в двора? — попита Досън.

— Не са малко, но нито един не смее да ме заговори. Всички знаят, че Палиако е адски отмъстителен и не забравя обиди. Докато съм жив, ще плащам за онази шега. — Отпи от водата.

— Сър Клин — каза Досън. — Имам нужда от помощта ти. Твоето кралство има нужда от помощта ти.

Клин се изсмя и поклати глава.

— Сега пък какво? Величието на империята изисква да се изкача на планински връх със стръв за мечки на шията?

Досън се наведе напред. Изведнъж му се стори, че тримата свещеници са наблизо и подслушват.

— Има разлика между това да си верен на един човек и да си верен на народа си. Доскоро мислех, че Палиако е просто удобен инструмент и нищо повече.

— Били сте в грешка, милорд — каза Клин, уж неутрално, но очите му бяха по-фокусирани отпреди. Не беше глупак и изглежда се досещаше, че Досън има нещо предвид.

— Не, прав бях в преценката си за Палиако. В друго сгреших — смятах, че е мой инструмент. А той не е. Принадлежи на онези свещеници, които измъкна от задника на света. Те пазят някаква тайна и по всичко личи, че притежават сила, която е непонятна за нас. И той им играе по свирката. Позволява им да определят пътя ни и ще го прави, докато Астер не стане пълнолетен. Този тип е истински изрод, а ние бяхме толкова глупави, че го качихме на трона. Докато той седи там, Антеа ще има да пати. А ти, мой скъпи стари приятелю, ще чакаш изпълнението на смъртната си присъда.