Кралска кръв

Оглавление

— Винаги ли е така? — подвикна тя на Парин, който вървеше на две крачки пред нея.

— Не — извика ѝ в отговор той. — Идвал съм тук много пъти, но никога не е било така. Сякаш са полудели от щастие. Стойте близо до мен. Странноприемницата не е далеч.

Ситрин стисна зъби и продължи напред през навалицата. В Порте Олива блъсканицата и задухата щяха да са по-поносими, защото ѝ бяха познати. Тук небето беше по-светло, въздухът беше по-разреден и всичко беше различно.

За щастие странноприемницата си имаше собствен двор. Каруци не напираха през портата, не влизаше никой, който нямаше работа тук. Ситрин измина последните няколко крачки почти на бегом.

— Изчакайте тук — каза ѝ Парин Кларк и влезе в сенките на хана. Каменните зидове бяха като стени на укрепление. На прозорците и вратите висяха пъстри пердета — като фин воал пред лицето на грозно момиче. Някой извика ядосано откъм улицата и Ситрин съжали, че Маркъс и Ярдем не са с нея. Пътуването до Карс беше едно. Беше ход срещу Пик Устерзал в опит да си върне поне част от контрола върху банката. Идването ѝ в Камнипол обаче беше каприз, моментна лудост, довела до неочаквани и по всичко личеше — дълготрайни последствия. Ситрин скръсти ръце пред гърдите си и се сви, с надеждата че не привлича твърде много внимание.

Затвори очи, но това не помогна. Уличната врява беше като рев на река. Гласове и трополене на каруци с железен обков по колелетата. Кучешки лай. Някакъв мъж хвалеше на висок глас стоката си — ябълков пай по два медника парчето. Друг призоваваше хората на театрално представление привечер. Трети, четвърти и пети просто си крещяха и сипеха обиди.

Сърцето ѝ подскочи още преди да е разбрала защо. Гласът, който призоваваше публиката на представление. Познаваше този глас!

— Смит! — извика тя. — Смит! Ти ли си?

Миг по-късно, от много близо и едновременно от ужасно далеч:

— Ситрин?

— Смит! Тук съм — извика тя. — При хана.

Смит се отдели от навалицата, сякаш излиза на сцена: допреди миг го нямаше, а после внезапно се появи. Усмихваше се от приятната изненада. Ситрин хукна към него и се хвърли на врата му. Той се разсмя и я завъртя във въздуха.

— Ти пък откъде се взе? — попита я, след като я пусна да стъпи на земята. — Мислех, че ролята ти на магистрата е за постоянно.

— Още я играя — отвърна Ситрин, без да го пуска. Така и не се беше сближила с него, не колкото с други от актьорите на майстор Кит. Не като с Кари или Сандр. Или с Опал, макар че точно за това не ѝ се мислеше. Но да открие Смит тук, насред този непознат и враждебен град далече от дома, беше истински подарък от съдбата и тя не искаше да го пусне. А и той май нямаше нищо против. — Холдинговото дружество прати делегация да проучи терена тук, при новия регент.

— И след края на войната — каза Смит. — Бяхме го позакъсали, но сега буквално се къпем в пари. Трябва да дойдеш да ни видиш. Поставихме версия на „Чучулигина жалба“ със силен местен привкус. Отне ни известно време да проучим ситуацията, но сега всички, които осмиваме, идват през ден на представленията само за да си чуят имената. Направо гениално.

— Как са всички? Как е майстор Кит?

Лицето на Смит потъмня.

— Майстор Кит си тръгна. Заряза ни. Сега Кари ръководи трупата. Изчезна ей така, без обяснения. Каза само, че трябвало да убива богове, и вдигна гълъбите. Много ми липсва старецът, много.

— Съжалявам — каза Ситрин. Трудно ѝ беше да си представи театралната трупа без майстор Кит.

— Ще се справим. Кари ни държи много по-изкъсо, но има добър нюх. А и новата, Чарлит Скорна — помниш ли я?

— Виждали сме се няколко пъти — каза Ситрин и в този миг някой блъсна Смит в нея.

— Вие двамата що не се усамотите някъде? — изсумтя мъжки глас. — Не държа да ви гледам как се обарвате на публично място!

— Цуни ме отзад! — отвърна Смит, без да се обръща. — Та за Скорна ти разправях. Става все по-добра. Влиза в ролите.

— А Сандр?

— Сандр си е Сандр.

— Жалко.

— Ще му кажа какво си казала — ухили се Смит.

— Не, няма — усмихна се Ситрин и го пусна, за да го фрасне по рамото.

— Ще дойдеш да ни видиш, нали? Отседнали сме в една пивница, „Жълтата къща“ се казва. Не е най-оригиналното име, но отговаря на истината — кръчмата е като един голям жълтък. Лесно ще я намериш. На самия ръб на Прореза, до един от мостовете. Есенния. Есенния мост.

— Прореза? Това пък какво е?

— Голяма пропаст, която пресича целия град. „Жълтата къща“ до Есенния мост. Повтори го.

— „Жълтата къща“ до Есенния мост — каза тя и Смит я потупа по главата като умно пале.

— Ето, вече си знаеш репликите. Е, аз ще вървя. Много трупи има в този град. Трябва да бием конкуренцията.

— Поздрави всички от мен — каза Ситрин. — Липсват ми, така им кажи.

— Добре. — Смит се ухили, обърна се и уличният поток го погълна отново. Ситрин го чу да рекламира пиесата. Гласът му ставаше все по-слаб и далечен, после се изгуби в шумотевицата.

Обърна се и видя Парин Кларк да стои на прага на странноприемницата. Изражението му се колебаеше между скандализирано и развеселено. Ситрин тръгна към него с походката, на която я беше научила Кари — наперено и с леко поклащане на ханша. Походка на зряла жена.

— Стори ли ми се, или наистина видях гласа на Медеанската банка в Порте Олива да се прегръща с актьор на улицата? — попита Парин Кларк. В очите му блестяха… не, не можеше да са весели искрици.

— Гласът на Медеанската банка в Порте Олива е интересна жена — каза Ситрин. — Имаме ли вече стаи?