Кралска кръв

Оглавление

Спряха в мрака. Тук, на улицата, врявата беше едновременно по-силна и по-далечна, гласовете и трясъкът на мечове се усилваха. Принцът носеше бяла дреха със златни ширити и тежка корона. Ръкавите му бяха обшити с перли и скъпоценни камъни. Щеше да изпъква в мрака като запалена свещ. При лорд-регента нещата стояха малко по-добре — тъмнозелената му туника нямаше да отразява толкова силно светлината на факлите. Беше кръглолик и много млад, само с няколко години по-голям от самата нея. Телосложението му намекваше, че до неотдавна може и да е бил що-годе атлетичен, но след това мускулите му са започнали да омекват.

— Ще тръгнем към Прореза — каза Ситрин. — После ще свърнем на юг към Есенния мост. Мисля, че къщата, която търсим, е от другата страна, но не съм сигурна.

— Ами ако държат моста? — попита лорд-регентът с писклив гласец.

— В момента си имаме достатъчно грижи — отвърна Ситрин. — Ще му мислим, като стигнем там.

Тръгнаха по тъмните улици. По някое време група от десетина конници препусна по улицата и Ситрин дръпна двамата си спътници в сенките на голяма мраморна статуя, изобразяваща първокръвен мъж, пробождащ с меча си забележително грозна йему. Малко по-късно стигнаха до площад, пълен с мъже, които си крещяха и размахваха мечове. Още не бяха стигнали до бой, но Ситрин долови в гласовете им характерния тембър на предстоящо насилие. Повлече принца за ръка, следвана от лорд-регента, и тръгна да търси друг път.

Усещаше страха, вдишваше го с въздуха, но едновременно с това ѝ се струваше, че всичко се случва на друга жена, не на нея. Стъпките ѝ не се колебаеха, решенията ѝ идваха бързи и категорични. Мъжете и жените, с които се разминаваха, изглеждаха смутени и объркани, а не разтревожени. Тримата бягаха пред насилието като чайка, която надбягва вълна в бурно море. Дори да ги видеха, гражданите на Камнипол не знаеха как да тълкуват присъствието им — мъж, жена и дете в богаташки дрехи, които бягат в мрака. Тичаха през тъмното и коварно море от задни улички и дворове към — така поне се надяваше Ситрин — моста, който тя бе зърнала само веднъж, и то денем.

Мостът бе впил зъби в ръба на скалите и бе извил гръб над пропастта. Вековни дървета бяха дали стволовете си, за да бъде построен. Беше достатъчно широк две каруци да се разминат и помежду им пак да остане място за пешеходци. Заради извивката отсрещният му край не се виждаше, криеше се като зад нисък хълм. Въоръжени мъже можеше да тичат към тях и Ситрин нямаше да ги види, докато не се срещнеха в центъра.

Лорд Гедер Палиако дишаше тежко. Ситрин се огледа за сграда, която да прилича на пивница или хан. Видя само гъст дим на север.

— Добре — каза тя. — Трябва да пресечем.

— Абсурд — каза Палиако. — Ще ни видят. Ще ни познаят.

— Тогава да останем тук и да видим кой ще ни намери пръв — отвърна тя. Сякаш в потвърждение на думите ѝ вятърът довя крясъци и ги блъсна в каменните стени на Прореза.

— Всичко ще е наред — каза принцът.

— Чакай — каза Ситрин и свали короната от главата му. Ако се съдеше по тежестта ѝ, беше от сребро. Засили се и я метна през ръба на бездната. — Легни. Помогни ми да ти накаляме дрехите. Бързо.

Калянето се проточи, но след няколко минути белите одежди на принца приличаха на просешки дрипи. Перлите и скъпоценните камъни бяха пришити много здраво и Ситрин не можа да ги откъсне, но калта поне потъмни блясъка им. Е, и това щеше да свърши работа.

Ситрин поведе двамата по моста и спря на най-високата му точка. На север Кралски шпил беше оживял от стотици факли и огньове. Някаква сграда гореше, колона дим се издигаше, озарена от огньовете в основата си. Ситрин не познаваше достатъчно добре града и не можеше да прецени коя е горящата сграда. Светлинки се виждаха и на Сребърния мост — факли и фенери, понесени от конници, които се отдалечаваха от центъра на стълкновението. Новината скоро щеше да плъзне из целия град. Ситрин не знаеше дали това е добре, или зле за тях, знаеше само, че времето им бързо се топи. Трябваше да намерят убежище. Светлини пълзяха и по източния ръб на Прореза. Светлини, които бързо се приближаваха. На запад се различаваше блясък на стъклени фенери, а в двора на някаква сграда с гръб към бездната се виждаше силуетът на каруца — може би театрален фургон, осветен от сценични фенери.

Гласът на Палиако трепереше:

— Аз не… такова…

Тя се обърна и го погледна. Юрнала се бе по дъгата от сковани стволове, без да помисли, но сега изведнъж си даде сметка за бездната отдолу, от която я деляха само няколко стъпки насмолено дърво. Зави ѝ се свят и тя отстъпи назад. Сърцето ѝ се беше качило в гърлото.

— Спокойно — успя да каже. — Да вървим.

„Жълтата къща“ се познаваше отдалече. Висока беше три етажа, като всеки кат беше по-малък от долния, така че да оформи веранда с изглед към Прореза. Всичко това беше боядисано в патешко жълто, а дворът беше пълен с мъже, жени и деца, зяпнали сцената на фургона и хората, които стояха на нея. Дворът беше на стотина стъпки от масивните каменни основи в края на Есенния мост, ала нямаше начин Ситрин и спътниците ѝ да притичат до задната страна на фургона, без някой в публиката да ги види. Факлите от другата страна на Прореза наближаваха Есенния мост. Ситрин дръпна спътниците си в сенките край основата и нареди:

— Стойте тук. Като видите, че хората в онзи двор там се обръщат с гръб към вас, притичайте до задната страна на фургона и кажете, че ви праща Ситрин и че трябва да ви скрият. Разбрахте ли?

Принцът кимна.

— Но — каза Палиако. — Какво да правим, ако…