Кралска кръв

Оглавление

Подръпна за пореден път ръкавите си. Дъвчеше мундщука на лулата, зъбите ѝ потропваха върху твърдата глина. Досън открай време живееше с политическите боричкания на двора и военните тактики. И сега щеше да се справи, да оцелее. Щеше да свърши каквото трябва да се свърши и всичко щеше да приключи добре, и за него, и за семейството. Важно беше Клара да повярва в това. Мъчеше се да повярва и не успяваше.

Първият знак за началото на хаоса беше тропотът на копитата на самотен кон, пришпорен в галоп през портата на двора. Вторият бяха уплашените викове на портиерите. Страхът повлече Клара към централния вход. Вратите се отвориха и Досън залитна през прага с помощта на един от слугите. Стискаше меча си, дясната му страна — ръката и хълбокът — бяха в кръв. Ловджийските кучета дотичаха и почнаха да обикалят тревожно около двамата, ушите им — прилепнали към главите. Изглежда, Клара бе издала някакъв звук, защото Досън вдигна рязко глава и я погледна.

— Вдигни прислугата. Да се въоръжат — каза ѝ задавено.

Страхът, който се трупаше в нея от часове, сега преля изведнъж като ледена вълна. Тя все още не знаеше какво се е случило, но знаеше, че е лошо, много лошо. Заля я спокойствието на пълната мобилизация. Разбута кучетата, отиде при съпруга си и подложи рамо под мишницата му.

— Чу какво нареди господарят — каза на слугата. — Събуди хората. Заключете всички порти и врати, веднага. Затворете капаците на прозорците. Раздайте оръжие на всички, нека са готови да защитават къщата. Като приключите с това, намерете Джори и го пратете в кухните.

— Да, милейди — отвърна слугата и внимателно прехвърли тежестта на Досън върху нейните рамене.

Досън примижаваше при всяка крачка, но извън това не се щадеше, не намали темпото. Кучетата ги последваха разтревожени. Когато стигнаха кухнята, Досън легна на голямата дъбова маса и стисна очи. Клара тъкмо тръгваше към килера, когато главният готвач влезе в кухнята и спря на място.

— Не си въоръжен — отбеляза Клара, докато сваляше от лавицата мед и вино за готвене.

— Да, милейди, не съм — каза старият готвач.

— А трябва. Аз ще се погрижа тук. Ти събери хората си и имай грижата да са готови за бой, ако се наложи.

— Ще се наложи — каза Досън. — Неизбежно е.

Готвачът изчезна с бърза стъпка, било за да намери оръжие, било за да избяга. Шансовете да направи едното или другото бяха долу-горе равни, прецени Клара. Върна се при масата и сряза ризата на Досън с един кухненски нож. Платът се отлепи от кожата му с грозен влажен звук. На един пирон в края на масата висеше кърпа и Клара избърса с нея повечето кръв. Раните бяха две — една по протежение на ребрата отляво, другата над ключицата. Не бяха дълбоки, но кървяха обилно. Клара изтегли със зъби тапата на виното.

— Знаеха — каза Досън. — Не в подробности, но знаеха, че ще стане нещо. Бяха готови.

— Тихо — каза тя. — Ще те заболи.

Поля с вино раната на ребрата и Досън се изви на дъга, вдишвайки през зъби. Не извика. Клара поля и другата рана. Дишането му се накъса. Сега, когато беше махнала ризата и повечето кръв, Клара видя поне десетина големи пришки по десния хълбок на Досън и по цялата му дясна ръка. Не кървяха, но кожата беше гореща на пипане и опъната като барабан.

— Тези от какво са? — попита тя, докато отваряше меда да намаже раните.

— Паяци — отвърна Досън. — Онова откачено копеле, свещеникът, сигурно е носел под расото си цяла торба паяци. Резнах го и те се появиха на рояци.

— Резнал си го — каза тя. Не беше въпрос, нито твърдение, а нещо между двете.

— Стана случайно, иначе щеше да е мъртъв — каза Досън. Клара вече бе намазала долната рана с мед и я покриваше с кърпата. — Исках да убия Палиако, а онзи ми се изпречи на пътя.

Лявата ръка на Клара литна към устните ѝ. Осъзна какво е направила чак когато усети, че лицето ѝ е омазано с кръв. Досън махна дясната ѝ ръка от раната и сам притисна кърпата. Раната още кървеше, но по-слабо.

— Ти… — започна Клара, млъкна, после пробва отново: — Опитал си да убиеш лорд-регента?

— Естествено. Палиако не ми даде избор. Сговорихме се — аз, лорд Баниен, Алан Клин и още неколцина. Не го направих сам или за слава. Опитваме се да спасим трона от чуждоземските копелета, които доведе Палиако. Само че те, незнайно как, се бяха досетили какво им готвим. Стражите бяха нащрек. Изобщо не трябваше аз да вадя меч, но видях, че хората ни не могат да стигнат до високата маса навреме и…

Сърцето на Клара се сви. И да имаше начин да оправи нещата, да ограничи щетите, не го знаеше. Можеше единствено да се надява, че кликата на Досън ще победи, но дори това ѝ даваше слаба утеха.

— Какво стана с Палиако? Жив ли е?

— Не знам. Свещениците застанаха на пътя ми, когато се опитах да стигна до него, а после личната му стража ме погна. Някой от другите може и да го е хванал, но аз не успях. Стига. Достатъчно.

Надигна се и седна на масата. Раните още кървяха, но малко. Петната от вино по кожата му тъмнееха повече и от засъхващата кръв, дебелият слой мед лъщеше. Досън беше стар. Косъмчетата по гърдите му се бяха прошарили, а челото му беше станало по-високо заради отдръпващата се коса. Още стискаше в ръка меча. Клара се зачуди дали има нещо, с което да намаже ухапвания от паяк, а после се запита що за паяци може да носи под расото си един свещеник.

— Какво ще правим? — попита тя, доволна, че въпросът ѝ звучи делово, а не като вик на отчаяние.

— Каквото трябва да се направи — отвърна Досън. — Ще спечелим. Има сили на наша страна. Съюзници. Трябва да ги мобилизираме и да се защитим. Трябва да намерим Астер.