Кралска кръв

Оглавление

— Бих могъл да поговоря с нея — каза накрая. — Че трябва да прояви търпение и прочие. Да изчака, докато нещата се уталожат от само себе си. Сигурно би се вслушала в нещо такова, как мислиш?

Дъждът запълни паузата, преди Ярдем да каже:

— Ти наистина ли ме попита, или…

— Нали ти зададох въпрос.

— Реших, че е реторичен.

Светла резка в другия край на площада оповести открехването на врата. Маркъс застина, но вратата така и не се отвори докрай — вместо това се затвори отново. Той свали ръката си от дръжката на меча.

— Не, не беше реторичен. Тя ми е работодател, но също така е… Ситрин. Ако имаш някаква идея, ще се радвам да я чуя.

— Ами, аз, сър, вярвам, че всяка душа си има своя форма и…

— О, боже. Не започвай пак с това.

— Ти ме попита, сър. Поне чуй какво имам да ти кажа в отговор.

— Добре, извинявай. Слушам те. Ще си представя, че просто говориш с метафори.

Ярдем въздъхна красноречиво, но все пак продължи:

— Всяка душа си има форма и тази форма определя пътя на човека през света. Твоята душа е изправен кръг. Когато си най-долу, ти предстои изкачване, а когато си в най-високата си точка, тогава е най-вероятно да паднеш. Има и други форми — душите на някои хора са като меч, като тухла, като река с притоци. При едни и същи обстоятелства всеки от тях би изживял един и същ живот различно.

— Щом ще го изживее различно, как животът ще е един и същ?

— Бих могъл да ти го обясня, ако искаш. Въпросът е теологичен.

— Не, не, забрави, че попитах.

— Ако душата на магистрата я води в определена посока, тази посока ще ѝ се стори най-прекия и лесен път, без значение дали наистина е такъв. Ако бъде оставена сама на себе си, тя ще поеме във въпросната посока точно както Имберт Дъртия постоянно свръщаше наляво, след като го удариха с чук по главата. За да поеме в друга посока, да направи друг избор, трябва да ѝ бъде оказан натиск, да се намеси друга душа…

Маркъс вдигна ръка и Ярдем млъкна. Вратата, която се беше открехнала преди малко, помръдна отново. Светлината отзад беше угасена и движението се открои като по-плътен отрязък тъмнина сред нощния мрак. Ярдем се размърда. Маркъс примижа.

— Тръгва на север, сър.

Маркъс се изправи и отметна плаща си, за да освободи дясната си ръка. Дъждът го намокри веднага. Около тях Порте Олива спеше, а и да не спеше, поне се гушеше близо до огнищата. Ако имаше луна, светлите стени и сините трегери на търговския квартал щяха да отразяват светлика ѝ, но луна нямаше, затова Маркъс тръгна напред по спомени и сенки. Тук-там фенери висяха на железни куки край вратите на къщите, но слабата им светлина не прогонваше мрака — мрак имаше предостатъчно за всеки, който иска да остане незабелязан. Тухлената настилка под краката му беше хлъзгава от дъжда и наслоената мръсотия. Маркъс вървеше бързо и се ослушваше за стъпките на плячката си. Ярдем го следваше като сянка.

Грешката на мъжа беше малка и неизбежна. Тих плисък на ботуш, пропаднал в локва, неволно изсумтяване. И това стигаше. Бяха достатъчно близо. Време беше да действат.

— Канин! — подвикна Маркъс с приятелски тон, който прозвуча доста убедително. — Канин Майс, ти ли си? Виж ти каква среща!

За миг ситуацията увисна в колебание. Мъжът можеше да го поздрави, да си измисли някакъв правдоподобен претекст за среднощната разходка и просто да си поговорят. Вместо това Маркъс чу тихото изсъскване на меч, който излиза от ножницата. Разочароващо, но не и изненадващо. Отстъпи бавно назад, за да увеличи с още метър разстоянието между себе си и мъжа.

— Това не е необходимо — каза и извади собственото си оръжие, притиснал острието с пръст, за да предотврати издайническия звук. — Няма причина да си търсим белята.

— Вие ме измамихте — каза дребният търговец. — Ти и онази нечистокръвна кучка, на която служиш.

Гласът му не беше глас на пиян. По-лошо. Беше глас на човек, който е претопил унижението си в оръжие. В омраза. По-добре да се беше напил.

— Ти взе пари назаем — каза Маркъс и пое в бавен кръг надясно. Дъждът мокреше острието на меча му. — Знаеше какви са рисковете. Магистрата ти опрости три вноски. А сега хората приказват, че смяташ да напуснеш града. Да започнеш търговия в Херез. Знаеш, че не мога да допусна това, преди да си си изчистил дълга. Хайде сега да приберем оръжията и да поговорим като хора.

— Ще ходя където си искам и ще правя каквото си искам — изръмжа мъжът.

— Аз не бих заложил пари на това — каза Маркъс.

Канин Майс умееше да върти меча. Участвал бе в две войни, после пет години беше служил в краличината гвардия, преди магистратите на губернатора да му намекнат, че е добре да си потърси друго поприще. Планът му да основе бойна школа изглеждаше добър. Ако го беше изпълнил, вероятно щеше да умре с почтено име и достатъчно пари да осигури бъдещето на евентуалните си деца. Вместо това кракът му изстърга по калдъръма, а мечът му разсече мокрия въздух. Маркъс вдигна своя да блокира и отстъпи назад, извън обхвата на противника.

Поне се надяваше, че е извън обхвата му. Ако на улицата имаше поне мъничко светлина, рискът щеше да е премерен. Но беше тъмно като в рог и нито Канин Майс можеше да прецени атаките си добре, нито Маркъс можеше да ги избегне със сигурност. Маркъс напрегна сетивата си, ослушваше се за тихи звуци, които да го насочат, опитваше се да прецени движението на въздуха. Това не беше двубой с мечове, беше си чиста проба хазарт. Маркъс се плъзна напред и замахна експериментално. Метал се удари в метал и Канин Майс викна изненадано. Маркъс също извика, пристъпи още крачка към противника и блокира контраатаката по инстинкт.