Кралска кръв

Оглавление

Канин Майс изрева с цяло гърло, вбесен и жаден за кръв. А после ревът му внезапно секна и мечът му падна с дрънчене на паветата. Тихи, влажни, задавени звуци долетяха през мрака, чу се плясък на пети, които бият конвулсивно в локва. Звуците бързо утихнаха.

— Държиш ли го? — попита Маркъс.

— Да, сър — каза Ярдем. — Би ли го хванал за краката, ако обичаш?

— Та — подхвърли Маркъс — казваш, че човек би тръгнал срещу формата на душата си, ако в стаята има друг човек с друга форма на душата? — Ботушите на изпадналия в безсъзнание Канин Майс бяха хлъзгави, краката му тежаха като на мъртвец.

— Не непременно, но чуждото влияние поне създава възможност за смяна на посоката. Светът няма своя воля, следователно не може да повлияе на решенията ни. Но всяко действие, което идва отвън, променя възприятието ни за възможните решения. Готов ли си, сър?

— Чакай. — Маркъс опипа с крак калдъръма, докато не закачи меча на поваления мъж. Повдигна го с върха на ботуша си и прихвана дръжката, без да изпуска краката на Майс. Не искаше някой кон или пешеходец да настъпи голо острие в мрака. А и можеха да изкарат някоя пара от меча. Току-виж покрили поне една от вноските по дълга на Майс. — Хайде. Да го занесем при съдията.

— Да, сър.

— Значи, ако говоря с нея, това или може да оправи нещата, или да не ги оправи. Но ако си мълча, нищо няма да се промени?

— Да, сър — каза Ярдем. Вървяха бавно, Канин Майс се поклащаше между тях като чувал картофи.

— И не можа ли да ми го кажеш така, простичко?

Ярдем вдигна рамене — Маркъс не го видя, но усети движението през споделения им товар.

— И без това нямахме друга работа, сър, така че реших да обясня.

Рано призори килиите за публично назидание приличаха на парк със статуи. Затворници с посинели устни се гушеха под мръсните одеяла и черги, които стражите от краличината гвардия им бяха хвърлили по милост. Дървените платформи, на които стояха или клечаха, бяха потъмнели от дъжда. Картадам без нито едно мънисто по козината си стоеше превит на две, на кръста му тежеше дървен символ, който показваше, че не си е платил данъците. Синайка стенеше в края на желязна верига, светлата ѝ кожа бе петносана от ръждата. Беше изоставила децата си. Трима първокръвни висяха от бесилката в центъра и пет пари не даваха за студа.

На запад се издигаше гигантското тухлено здание на губернаторския дворец, на изток — ехтящият бял мрамор на върховния храм. Божият закон от едната страна, човешкият от другата, а по средата сбирщина нещастници с лош късмет умираха от студ. Умалена картинка на света, помисли си Маркъс.

На север мекото зелено на широкия драконов път се сливаше с далечината, път солиден и вечен, един от многото древни пътища, които падналите господари на света бяха построили, преди да паднат жертва на лудостта и войната. Маркъс се задържа минута-две на широките стъпала към площада, докато стражите от краличината гвардия напъхваха Канин Майс в малка метална кутия с дупка за главата. Щеше да остане тук, докато съдията намери време да разгледа случая му. Като го задържаше за нарушаване на частен договор, губернаторът автоматично придобиваше дълга му за една десета от истинската му стойност. Оттук насетне задълженията на Канин Майс отпадаха от дневния ред на Маркъс, Ситрин бел Саркор и Медеанската банка.

Драконите бяха построили този площад преди хилядолетия и оттогава слънцето бе изгрявало над него всеки ден. Дъжд, сняг и виелици го бяха брулили и милвали. Самият град беше израснал от руините на една изгубена епоха. Нито едно от зданията не се бе издигало тук, когато били създадени човешките раси. Империи се бяха издигали и падали и макар Порте Олива да не бе завладяван нито веднъж от вражеска армия, беше видял своя дял от бунтове, кръвопролития и смърт като всеки друг град. Понасял бе загуби и трагедии. Беше се разраствал и усложнявал и сега на плещите му тежеше история като плетен шал. Площадът не бе построен, за да идват на него страдащите и виновните, но го правеше.

Гълъб разпери криле, сив на сив фон, прелетя над площада и кацна на бесилката. Маркъс внезапно изтръпна, завладян от силното усещане, че обитава руина. Поколения първокръвни, картадами и синаи бяха живели, обичали и умирали тук, в този град, ликували бяха в успехите си и страдали в провалите. Точно като гълъбите и мишките, солените гущери и дивите кучета. Маркъс не виждаше особена разлика между стените, покривите и проходите, които бяха построили хората, и птичите гнезда, които се гушеха под стрехите им. Е, птиците нямаха палци, вярно. Но нито едните, нито другите бяха дракони.

Сведе поглед към меча на Канин Майс. Хубав меч, добре изкован и добре поддържан. Върху дръжката имаше релефни букви — СРБ, — но Маркъс нямаше представа какво означават. Може мечът да е бил подарък от любима или от командир. Или Канин Майс го беше отнел от предишния му собственик, както Маркъс го беше отнел от него. Така или иначе, сега буквите не означаваха нищо.

— Така — каза Маркъс. — Гладен съм и трябва да поспя. Взе да ме избива на меланхолия.

— Да, сър.

Но когато стигнаха до офиса на банковия клон, завариха Пик Устерзал да ги чака. Сивата дъска за залози още висеше на стената, спомен от недалечното минало на сградата. Сега вместо залози на дъската записваха дежурствата. Три имена бяха записани с ъгловатия почерк на Ярдем — Корисен Моут, Хлебарката и Енен, — но нито един от дежурните не се мяркаше в помещението. Маркъс и преди беше забелязал, че когато нотариуската йему е тук, дежурните неизменно си намират неотложна работа в задната стая.