Кралска кръв

Оглавление

100

— Не би трябвало да си тук — каза тя, без да вдига поглед. — Чувствам се виновна, че ти отвличам вниманието.

— А ако ти кажа, че дойдох да търся Джори?

Тя се усмихна. Притежаваше таланта да изглежда доволна, без да прикрива умората си.

— Бих те попитала защо не го търсиш в неговата стая или в казармите.

— Канех се — каза Досън. — Но ми отвлякоха вниманието.

Клара остави бродерията и потупа матрака до себе си. Матракът беше твърде мек, разбира се, точно като собственика си. Клин беше слаб по характер открай време, мекушав.

— Нека го чуя още веднъж — каза Досън. — Какво стана, когато Фелиа Маас умря?

— Ами, както помниш, бяхме в гостната — ти, Джори, Гедер и онзи негов свещеник. А бедната Фелиа беше страшно притеснена. Когато Палиако започна да разказва какви ги е надробил Фелдин, бедничката буквално се срина…

Разказа отново цялата история, за пореден път. Измисленият претекст да отидат в къщата на Маас, как се бяха вмъкнали в кабинета му с помощта на Басрахип. После писмата, които уличаваха Маас в заговор, и за появата на самия Маас. За смъртта на Фелиа.

И след това как Винсен Коу се беше опитал да спре барона и хората му в коридора пред кабинета, докато Басрахип, свещеникът козар, внушаваше на Маас да се откаже. Досън се опита да си го представи, но не можа. Беше се дуелирал с Фелдин Маас неведнъж. Не можеше да си го представи как губи кураж. Как хвърля меча си и превива коляно.

— Имат някаква зла магия — каза той. — Магия, която пречупва хората. Пречупила е Маас, пречупи и мъжете във форта при моста Сереф. А сега пречупва и Клин. Усещам го как се предава. Говорил е с тях и огънят в него е загаснал, точно както стана и при другите.

— Сигурен ли си, че причината не е в сраженията и непоносимата жега? — попита Клара. — Човешкият дух се пречупва и без магия. Светът е достатъчен за тази цел.

Имаше истина в думите ѝ, истина която не му харесваше, но я имаше, търпелива и неумолима. Изтощението, което сгърбваше раменете му, не идваше само от проточилите се сражения. Нито от страха и объркването. Идваше и от скръб. Досън беше дал всичко от себе си за кралството. Изпълнил беше дълга си, такъв какъвто го виждаше, изправил се бе срещу дребните късогледи мъже, които искаха да променят естествения ред. Само ако Симеон беше поживял още няколко години, колкото да предаде трона на Астер без междинно регентство…

Клара го хвана за ръката и той се опита да събере малко надежда и каза:

— Скестинин сигурно вече е наближил Камнипол. Придвижи ли хората си на юг, ще отвори портите. В момента силите са изравнени, но той може да наклони везните.

— Във ваша полза?

— Ако разчитахме само на Бариат, който е под негово командване, по-скоро — не. Но не забравяй Сабиха. Сега сме роднини със Скестинин. Ако доведе подкрепления, нещата ще се обърнат. И ще ви изведем двете с момичето от града. И Джори, ако се съгласи.

— Ами ти?

Барабаните гръмнаха с дълбок кух звук и Клара потрепери. Зов за отбрана, отново. Нова вражеска вълна, придошла да подрони силата му. Идваха все по-често. Не за да спечелят, а за да тормозят хората на Досън, да ги държат на тръни, без сън. Обсада в обсадата.

— Трябва да отида — каза той. — Съжалявам, че светът стигна дотук, любов моя. Ти заслужаваш по-добро отношение от страна на съдбата.

— Колко витиевато — каза тя, уж на шега, но не съвсем. — Ласкател си ми ти.

— А ти си достойна за ласкателства — каза той и се надигна от леглото.

Докато излезе на улицата, хората му вече бяха отблъснали поредната атака. Уличната настилка се беше напекла от слънцето. Дори след залез паветата щяха да излъчват топлината с часове. При други обстоятелства по това време Досън би тръгнал към „Великата мечка“ за вечер с охладено вино, поетически състезания и реторично надприказване. При други обстоятелства, в други години, лятото нямаше да е толкова горещо.

В градините около къщата бяха опънати палатки, имаше и отбранителни съоръжения, точно като на военна кампания. Всичко беше отъпкано. Розите бяха отрязани, за да се отвори място, а от голямата беседка, обвита доскоро с лози, беше останала само основата, другото беше заминало към уличните барикади. Мъжете спяха на походни легла, мокри от пот в жегата, или се тълпяха край коритото с вода. Лицата им бяха мръсни и намръщени, движенията им — напрегнати. От всички и всичко лъхаше на поражение — дори от начина, по който загребваха вода с тенекиените канчета или си кимаха.

Това не беше съвсем вярно, разбира се — че са победени. В други къщи и по други площади имаше други мъже, мъже, взели противниковата страна, които смятаха себе си за победени, които страдаха от жегата и умората по същия начин, които виждаха пресните рани на своя град и страдаха заради тях не по-малко от Досън. Нямаше причина неговите хора да увесват глави. Докато се държаха, битката не беше загубена.

Досън обходи периметъра заедно с дежурния капитан. Бяха струпали барикадите на разстояние три-четири пресечки от градската къща на Клин, обявявайки тази територия за своя, но честите атаки гризяха неправилния ръб по краищата, както прилив отмива крепостната стена на пясъчен замък. Барикадите бяха изгубили от височината и здравината си, другаде от тях бяха останали само отломки, купчини боклук, които не биха могли да спрат противника.

— Не можем да удържим старите позиции, милорд — каза капитанът. — Мъжете засега си мълчат, но са наясно с това. И понеже са наясно, не горят от ентусиазъм да запушват пробойните. Трябва да изтеглим отбранителните линии и да намалим защитните точки с две-три.