Кралска кръв

Оглавление

— Знам.

На улицата долу трябваше да има мъже и жени, кучета и деца. Слугини трябваше да прибират дрехите на господарите си от градската пералня. Коне трябваше да теглят каруци с ряпа и моркови към пазарния площад. Вместо това по улицата обикаляха въоръжени мъже с уморени очи. Негови мъже, а също на Клин и Баниен. Над къщата се вееше и знамето на Астер, знак за лоялност, който с всеки ден значеше все по-малко.

— Ако държахме крал Лечан — каза Мастелин, — можехме да твърдим, че сме легитимните защитници на трона. Защото държим в плен врага на короната.

— Сигурни ли сме, че не е убит? — попита Миркус Шоут.

Клин се изсмя ниско и злостно и каза:

— Не сме сигурни дали някой го храни. Може да е ритнал камбаната от глад.

— Тогава трябва да се предадем — каза Шоут.

— Не и на Палиако, никога — каза Досън. — Ако ще оставяме оръжията, трябва да е в краката на принца. Иначе всичко, което говорят за нас, ще излезе истина.

— Мисля, че подценяваш онова, което говорят за нас — каза Клин. — А и едва ли има значение. Ако не намерим Палиако или принца, на кого ще се предадем? На Даскелин? На Брут? Или на някой от другите, първия, когото срещнем на улицата? Никой от тях не може да ни гарантира опрощение, никой.

— А защо те да не се предадат на нас? — попита намусено Шоут.

— Защото печелят — каза Клин и в гласа му прозвуча отчаяние.

— Ами свещениците? — каза Досън. — Открихме ли някой от тях?

— Само няколко — каза Клин. — От висшия им свещеник няма и следа.

— И заловените къде са? — попита Мастелин.

— На дъното на Прореза — отговори Клин. — Хвърлихме ги от моста. Но преди това си поговорих с един от тях. Чух интересни неща.

— Не ми пука какво казват свинете, когато грухтят — прекъсна го Досън, но Клин въпреки това продължи:

— Каза, че Палиако ръководел цялата битка от тайна кула в Кралски шпил. И че имал някаква магическа защита. Остриетата минавали през него като през мъгла.

— Глупости — каза Досън. — Когато резнах свещеника, острието ми потъна в плът.

Клин поклати глава. Гласът му стана още по-глух:

— Каза, че Палиако бил планирал всичко това. Че било етап от чистката, която започнала с Фелдин Маас, и само той знаел колко надълбоко е стигнало разложението. Че сраженията сега са негово дело, слагал гореща кърпа върху раната, за да изтегли гнойта. — Замълча за момент. — Гнойта сме ние, в случай че метафората ви е убягнала.

Някой долу на улицата извика и неколцина мъже хукнаха към ъгъла с извадени мечове. Досън проточи врат да види какво става, но сградите му пречеха. Уж беше нависоко, уж виждаше много, но пак не беше достатъчно.

— Не го вярваш — каза той.

— Не знам — отвърна Клин. — Тогава не му повярвах, но дори в най-налудничавите истории има зрънце истина. Палиако знаеше, че ще ударим.

— На мен ми се стори изненадан — каза Досън.

— Може би не е очаквал ти да поведеш удара — каза Клин. — Но вече знае. Може би всичко е било стъкмено така, че Палиако да разбере кои са срещу него. Щото така се получи, нали?

Пот се стичаше по гърба на Досън, ръкавите лепнеха по кожата му. Крясъците на улицата ставаха по-силни, придружаваше ги трясък на стомана. Клин не обърна внимание и на това, както беше пренебрегнал Досън преди малко.

— Аз не вярвам, че Палиако се е превърнал в могъщ хитрец, който става на мъгла и чете мислите на своите поданици. Но има хора, които го вярват, Калиам. Доста хора.

— Идиоти винаги има — каза Досън. Група сражаващи се мъже отстъпиха иззад ъгъла право към двора на Клин. — А щом говориш с тях, значи си същият идиот. По дяволите, връщат се. Дай сигнал за отбрана.

— Какъв е смисълът? — попита Клин.

— Смисълът е да не ни убият — отговори бавно Досън, натъртваше на всяка дума.

Клин само се усмихна и каза:

— Всички рано или късно умират. И аз ще умра, но поне няма да е в онези проклети тресавища.

Барабаните най-сетне гръмнаха в сигнала за отбрана. Мъжете, които се бяха оттеглили да починат, наизлязоха от ограденото със стени имение на Клин и притиснаха врага назад към барикадите, които Досън бе наредил да издигнат. Барикади, които очевидно трябваше да изтегли още назад. Без Баниен нямаше достатъчно хора да удържи всички улици около къщата на Клин. А само бог знаеше кога ще се върне Баниен.

И дали изобщо ще се върне.

Вътре къщата на Клин беше откровено грозна. Като Исандриан, Маас и цялата им кохорта млади бунтари, и Клин нямаше никакъв усет за старата естетика. В дома му нямаше чисти линии. Нямаше аскетизъм, нито достойнство, нито тежест. Нито помен от красотата на класическата архитектура. Вместо това касите на вратите крещяха с безвкусна и претрупана дърворезба — маймуни вдигат жаби, жаби носят лъвове на гърбовете си, лъвове посягат с нокти към чапли с разперени криле. Същото беше и по трегерите. Гоблените бяха твърде ярки и с ресни по края като лигите на човек със силен зъбобол. Дори подът не беше оставен на мира, не, всяко парченце и кьоше беше облицовано с шарени камъчета и цветно стъкло.

В малката стая, където ги беше настанил домакинът, Клара беше като скъпоценен камък сред купчина чакъл. Леглото заемаше почти цялата стая, но тя седеше на него като на канапе с най-фина копринена тапицерия. В къщата беше адски горещо, не отваряха прозорците заради дима от пожарите и Клара бродираше на малкото светлина, която влизаше през открехнатите капаци. Паяжината от розови, жълти и зелени конци се стремеше към образ, който Досън все още не успяваше да съзре. Понякога си мислеше, че Клара нарочно усложнява бродериите си, заплита ги като мозайка, която да подреди по правила и ред, известни единствено на нея. А накрая всичко добиваше съвършен смисъл. И изящество.