Кралска кръв

Оглавление

113

— Колко още?

— Аз бих изпратил за десет кохорти от десетима — каза Басрахип.

— Още сто? — каза Гедер. — Само толкова? Няма проблем, повикай ги. Ако се тревожиш за настаняването и изхранването им, още тази вечер мога да натиря стотина слуги, без това да се отрази на Кралски шпил. Всъщност защо да не ви дам градското имение на Калиам? То едва ли ще е достатъчно голямо като площ, но пък има някаква поетическа справедливост в такова едно решение, не мислиш ли?

Спряха до малък фонтан. Водата се лееше по раменете на древен крал, спускаше се към коленичили в краката му по-дребни на ръст мъж и жена от благороден произход, а оттам към орда миниатюрни селяни околовръст. Политическа философия от дялан камък.

— Благодаря ви, принц Гедер.

— Няма нужда да ми благодариш. Не бих постигнал нищо от това без твоя помощ.

Страхът дойде с нощта. Гедер не откриваше причината. Именно в мрака се беше чувствал най-добре до неотдавна, в подземията, ала сега, когато слънцето залезе, лицето на Досън Калиам изникна пред взора му. Отблясък на острие. Кръвта по ръката на Басрахип.

Седнал в личната си библиотека и охраняван дискретно от личната си стража, Гедер знаеше, че не го заплашва нищо. Но и на банкета в чест на Калиам бе вярвал, че не го заплашва нищо. Едно нещо трябваше да запомни от цялата тази история — че опасността дебне всякога и отвсякъде. Опитал се бе да прогони мрака със светлина. Лампи, фенери и свещи грееха сред книжата и купчините книги.

Собствената му колекция, събирана с години, не надхвърляше и една четвърт от съдържанието на кралския архив, но архивът отразяваше вкусовете на незнаен брой учени и беше насъбрал книги от кажи-речи всички жанрове — поезия, трактати върху етиката, исторически изследвания. Неговият любим жанр обаче, спекулативните есета, беше доста слабо представен. Освен това познатите текстове му носеха утеха, а той търсеше в библиотеката точно това — утеха.

Книгата с есета, която си беше избрал, разказваше за управлението на втората кралица Естея и засягаше всичко, от дворцовата политика и съперничеството между хора, чиито имена отдавна тънеха в забвение, до размисли върху сексуалността на различните раси. Езикът беше разбираем — вариант на съвременния антийски, — особено за Гедер, който без затруднение боравеше с няколко чужди езика. Преди беше чел книгата с голям интерес и още по-голямо неудобство. Намирал я бе вълнуваща и срамна. Почти всичко, което знаеше за жените и техните тела, идваше от тази книга и други като нея.

...

„В природата на жените от всяка раса, с изключение на първокръвните, е да изпитват влечение към мъже, които в най-голяма степен се приближават към оригиналната човешка форма. Жените ясуру харесват мъже с фини люспи и с цвят най-близък до цвета на плътта. Южнярските жени — освен онези, които са се отдали на размножаване и които не са обект на настоящото научно изследване, — избират мъже с по-малки и по-светли очи. Жените йему, при възможност за избор, се отдават на мъже с по-слабо телосложение и по-изправена стойка. Истината е, че с времето расите биха се слели обратно в изначалната си форма, ако не беше мъжкият стремеж към екзотичното.

Скандалите около Робе Састилин са класически пример за това. Той бил хубав мъж с благородно потекло, с обещаващи възможности в двора, който вкарал в леглото си поредица от синайски момичета. Това довело него до деградация, а момичетата — до пълна развала, но всички те били водени от основни импулси и инстинкти в своята природа.“

Гедер задържа пръст на абзаца и се облегна назад. Описаното в книгата не му звучеше убедително. Не за пръв път му се прииска Басрахип и богинята да усещаха правдата и лъжата в писаното слово, а не само в думите, изречени на глас.

Вярно ли беше? Дали една жена от изкуствено създадените раси би изпитала влечение към първокръвен мъж само заради произхода му? Защо го беше избрала Ситрин бел Саркор — заради самия него, защото е лорд-регент, или просто защото е първокръвен? И имаше ли начин да разплете логиката на събитията, събрали ги така неочаквано в мрака на столичните подземия? Какво ли би отсъдил Басрахип, ако имаше начин Гедер да подпита Ситрин в негово присъствие? Не че би направил такова нещо, но не пречеше да се чуди.

Зачуди се дали тя мисли за него.

Стресна го гласът на Астер:

— А, тук си значи.

Гедер затвори книгата и се обърна към принца. Астер изглеждаше пораснал. Сякаш дните под земята бяха подчертали скулите му. Гедер се запита дали това е нормално. Смятал бе, че децата растат неусетно, че ежедневните промени са твърде дребни и остават незабелязани, че можеш да усетиш разликата, ако виждаш детето само веднъж или два пъти в годината. Но може би грешеше. Може би хората си оставаха същите за дълги периоди, а после се променяха изведнъж, до неузнаваемост понякога. Добре де, може би не до неузнаваемост, но видимо. За кратко време ставаха по-зрели. По-самоуверени.

— Да — каза той. — Четях. Денят беше дълъг и реших да…

Астер кимна. Не, лицето му си беше същото, поправи се Гедер. Може би промяната се криеше в изражението, в някаква нова и нетипична за момчето сериозност, макар че защо престоят им със Ситрин под земята би довел до промяна, която дори смъртта на баща му не беше предизвикала… Или просто нещата вървяха по реда си, на малки и по-големи стъпки?

Точно като при него.

— Още нищо не си направил по въпроса с Калиам.

— Зная — каза Гедер. — Тоест направих. Дадох къщата му на Басрахип. За свещениците. Това е нещо. Направих нещо.