Кралска кръв

Оглавление

Лейди Жоен Малиан, най-младата в групичката им, се наведе напред. Кожата ѝ беше бяла като листенца на маргаритка и тя лесно се изчервяваше. Говореше се, че една от бабите ѝ била синайка.

— Чувала съм — прошепна тя, — че онези, дето изповядвали авишките мистерии, пиели собствената си пикня.

— Като се има предвид какъв чай предлага лейди Терниган на гостите си, нищо чудно — каза Каста Кириелин и всички се засмяха. Дори Клара. Коментарът беше незаслужен и жесток, но Иса Терниган наистина черпеше гостите си с разни странни запарки.

Събрали се бяха седем жени, всичките с нови рокли в ярки цветове. За Клара тези преходни дни между сезоните открай време имаха силата на религиозен ритуал. Клюки, смях и пъстри рокли, сякаш като имитират великолепието на летните цветя, жените можеха да призоват пролетните пъпки. Градинското парти беше в имението на Сара Коп, вдовстващата графиня Анес, която седеше начело на масата с рокля от снежнобяла коприна, чиста като косата ѝ. Възрастната дама от години беше глуха като пън и никога не говореше, но често се усмихваше и компанията на по-младите жени явно ѝ доставяше радост.

— Клара, скъпа — каза лейди Кириелин, — до ушите ми стигна крайно невероятен слух. Говори се, че най-малкият ти син ухажва Сабиха Скестинин. Не е вярно, нали?

Клара отпи бавно от чая си, преди да отговори.

— Джори се сдоби с официално разрешение да се представи на момичето — каза тя. — Днес следобед ще се срещна с нея, което, разбира се, е въпрос на етикет. Познавам я, макар и бегло, още от времето, когато прохождаше. Не знам защо си правим труда с тези преструвки. Уж се срещаме за пръв път с човек, когото познаваме отдавна. А и в конкретния случай Сабиха трябва да спечели на своя страна не мен, а Досън. Глупава традиция, но традиция все пак.

Усмихна се, вдигна глава и зачака. Ако някой щеше да повдига въпроса за миналото на момичето, щеше да го направи сега. Никой не го направи обаче, последваха само учтиви усмивки и тайни споглеждания. Злощастната връзка на Джори с момичето не беше останала незабелязана, но явно нямаше да предизвика открит присмех или фалшива загриженост. Това беше полезна информация, която Клара скъта в задната стаичка на ума си за бъдещо ползване.

Жоен Малиан изведнъж изписка и плесна с ръце.

— Казах ли ви, че видях Къртин Исандриан? Снощи бях на прием у лейди Клин. Малък прием, неофициален, по-скоро вечеря в тесен кръг, а сме братовчеди, затова нямаше как да откажа поканата. И кого мислите заварих там, седнал до розите, сякаш нищо не се е случило? Къртин Исандриан! Няма да повярвате, но си е подстригал косата!

— Не! — възкликна една от другите жени. — Косата беше единственото хубаво нещо в него.

— Не е за вярване, че още другарува с Алан Клин — каза трета. — Мислех, че ще са по-предпазливи след онази история с Фелдин Маас.

Клара се поотпусна на стола си, слушаше, смееше се, хапваше по малко от кекса, на който му липсваше захар, и отпиваше едва-едва от лимоновия чай. Близо час си говореха за дреболии, думите се изливаха като порой. Дори Клара, която толкова обичаше зимата, усети радостта от шумната компания след дългите седмици самота. Ето така дворът събираше нишките си в гоблен — дребни клюки и новини, въпроси и предположения, мода и традиции. Съпругът и синовете ѝ не биха разбрали и дума от казаното, биха го пренебрегнали като птиче дърдорене, но за Клара беше ясно като написано в книга.

Тръгна си рано, за да стигне навреме пеша до градската си къща.

През пролетта Камнипол беше зашеметяващо красив. В спомените ѝ градът беше двуцветен, в черно и златно, затова камъкът и лозите винаги я изненадваха. Вярно, улиците бяха настлани с тъмни павета, а повечето къщи чернееха от зимните сажди. Вярно, из целия град имаше големи излъскани арки в чест на една или друга победа, някои спечелени преди поколения. Но я имаше и мерата, обточена с два реда дървета с червеникав листак, а едно синайско момче, бледо и тънко като призрак, танцуваше за дребни монети на пресечката между две улици, майка му свиреше на стара цигулка. Клара поспря за миг на едно площадче край Прореза, загледана в театрална трупа, която изнасяше представление на малка тъжна сцена върху сваления страничен капак на шарен фургон. Актьорите се справяха прилично с ролите си на млади влюбени, чиято любов е обречена, но величието на гледката зад тях я разсейваше.

Или пък не беше заради гледката, а защото някаква част от нея не искаше да мисли за обречена млада любов. Не днес поне.

Наближи къщата. Андраш рол Есталан, тралгунският им портиер, стоеше на прага, опънал докрай сребърната си верига. Ушите му бяха щръкнали тревожно. Баща му беше от личните ловджии на нейния баща, затова Клара имаше слабост към Андраш.

— Синът ви е със сина и дъщерята на лорд Скестинин, милейди — каза той. — В западната градина.

— Благодаря, Андраш. Съпругът ми у дома ли е?

— Не, милейди. Мисля, че отиде във „Великата мечка“ с лорд Даскелин.

— И толкова по-добре — каза тя. Пое си дълбоко дъх. — Благодаря ти.

Тралгунът сведе глава в поклон. Умееше да изразява съпричастие по този ненатрапчив начин.

Западната градина беше засадена основно с рози и люляк, които още не бяха цъфнали. Джори стоеше прав до ниска каменна маса, млади мъж и жена седяха на пейките край нея. И двамата гости имаха коса с цвят на пшеница и бяха кръглолики, което правеше момичето — но не и брат му — симпатично. И тримата бяха с наметала заради хладната ранна пролет, но наметалото на Джори беше от вълна и промазан памук, а наметалата на гостите бяха черни, кожени и възшироки.