Кралска кръв

Оглавление

— Майко — каза Джори. — Благодаря ти, че дойде.

— Не ставай глупав, сине. Все едно да ми благодариш, че съм дошла на закуска — каза Клара. — Добре дошла, Сабиха. Отдавна не съм те виждала. Изглеждаш чудесно. Това наистина ли си ти, Бинал? Не може да бъде! Бинал Скестинин, момчето с дървения меч, което осече всички рози в градината на Амада Масин.

Най-малкият син на лорд Скестинин стана и каза:

— Лейди Калиам. Благодаря ви от името на баща ни, че ни приемате в дома си.

Момичето кимна, но не вдигна глава. Гледаше в земята, лицето ѝ беше маска на стоицизъм и унижение. В интерес на истината, изказаната от брата благодарност не се различаваше съществено от минимално задължителната по етикет, но това нямаше значение. Всички знаеха онова, което никой тук нямаше да изрече на глас. Лорд Скестинин и семейството му приемаха случващото се като проява на съжаление. Като допускаха Сабиха в дома си, барон и баронеса Калиам снижаваха непростимо стандартите си. По-голямата част от антийския двор несъмнено смяташе така. Клара може и да имаше възражения по въпроса, но да отрича всеобщото мнение беше безсмислено. Със същия успех можеше да спре вятъра, като не му обръща внимание.

Така че подбра думите си внимателно.

— Най-големият ми син от години служи при лорд Скестинин — каза тя. — Децата му винаги са добре дошли в този дом.

Момчето се поклони. Имаше белег от дуел на ръката. В първия миг Клара се изненада, но бързо откри логичното обяснение и изненадата ѝ изчезна. Момчето беше достатъчно голямо за дуелистките дворове, вероятно се обучаваше във фехтовка от години. Сега беше тук като придружител на сестра си, да варди честта ѝ. Изглежда, въпросната чест бе станала повод да кръстоса шпага или меч в истински дуел.

— Майко — каза Джори, — вече се запознах официално със Сабиха. Смятам утре да поискам разрешение от баща си.

Клара стрелна с поглед младата жена. Дори седнала и с широкото си наметало не би могла да скрие наедрял корем. Особено при бременност с второ дете, а и предвид времето, необходимо да се прати писмо с молба за официално представяне, да се получи отговорът и после Джори да се придвижи от Остерлингов хребет до Камнипол, евентуална бременност изглеждаше малко вероятна.

Сабиха преглътна. Всички знаеха какви сметки беше направила току-що Клара. Всички бяха очаквали да ги направи.

— Това ми се струва малко прибързано — каза тя. — Напоследък годежите траят един и дори два сезона.

— Нямам нищо против да изчакам — каза момичето.

Болка прекоси лицето на Джори, болка силна, нова и гневна. Значи идеята не беше на момичето. А на нейния син. Джори искаше да ѝ подари този сезон. Искаше младата жена да ходи на танци, банкети и представления с фойерверки като Сабиха Калиам, а не като опозорената дъщеря на лорд Скестинин. Един брак в дом Калиам — още повече сега, когато звездата на семейството изгряваше отново, — със сигурност би променил историята, която хората разказваха за Сабиха. А променеше ли се това, щеше да се промени и самата тя.

Най-големият подарък, който млад мъж може да направи на жената, която обича.

— Джори, сине — каза Клара, — ти не спомена ли веднъж, че Бинал се интересува от коне? Сигурна съм, че ще иска да види онази пъстра кобилка, която баща ти докара от имението.

— Не съм… тоест… — Джори стисна устни, докато не побеляха като платно. — Да, майко.

Момчетата тръгнаха към конюшнята, а Клара седна срещу младата жена. Лицето на Сабиха беше хубаво, но износено някак. Не само заради раждането, макар че то определено променяше тялото на жената по начин, за който акушерките пропускаха да споменат. Не, беше от тъга. И от срам. Тъга и срам, набили се в кожата ѝ като сажди. И как иначе?

— Лейди Калиам — каза Сабиха. Паузата се проточи пет удара на сърцето. Шест. Сълзи пълнеха очите на момичето и Клара усети ответна влага в своите. Примигна да я прогони. Съчувствието беше хубаво нещо, но някой друг път, не сега.

— Никога недей да му благодариш — каза Клара.

Сабиха вдигна очи и я погледна объркано. Една сълза се отрони и пропълзя надолу по бузата ѝ.

— Милейди?

— На Джори. Ако ти го обичаш и той те обича, бог ми е свидетел, че нищо няма да ви спре. Но не трябва да му благодариш, да се чувстваш задължена. Защото това ще отрови всичко.

Сабиха тръсна глава и още една сълза се търкулна по бузата ѝ, втора и последна. Очите ѝ изсъхваха.

— Не разбирам.

Клара поклати глава. Не можеше да намери по-ясни думи, с които да обясни. Как да обясни разликата между брак, който е израснал от любов — и от съучастие, което беше дори по-важно, — и брак, който е бил неравностоен от самото си начало. Виждала беше много жени, които се венчават, тласкани от амбиция, виждала бе и как свършват. Не искаше момчето ѝ да се ожени за такава жена. Но това момиче си беше още момиче, младо. Преживяло бе трудности, да, но не би могло да разбере какво му казва Клара, така както пойната птичка не може да плува.

— Сабиха, скъпа — каза тя. — Джори кара ли те да се смееш?

Очите на младата жена се промениха, грейнаха някак, устните ѝ станаха по-пълни, когато за миг забрави да ги стиска. Клара знаеше какъв е отговорът още преди момичето да кимне.

— Добре тогава — каза Клара. — Но ще ми трябва малко повече време. Бащата на Джори е верен като хрътка, но не обича промените. Ще ми трябва… седмица, да речем. Ще можете ли с Джори да изчакате толкова, преди да поискате разрешение?

— Ако е нужно, можем да направим всичко.

Клара стана, наведе се и целуна нежно момичето по главата.