Кралска кръв

Оглавление

Ситрин бе харесала капитана, още повече ѝ бе харесала статистиката за извършените през миналата година доставки, а човекът беше толкова уверен в себе си, че с готовност прие изгодни за банката условия по договора. Застрахова единствено товара. „Ако изгубя кораба си, така или иначе ще съм мъртъв и парите няма да имат значение“, така бе казал. Тогава това не ѝ прозвуча като прокоба.

Корабът беше зимувал в голямото пристанище на Столборн, проспал беше зимата в сянката на плаващите кули на Празната крепост. Напуснал беше остров Нарин веднага след пропукването на леда и бе поел на юг към по-топли води и към Порте Олива въпреки пролетните бури. Плаването на юг минало спокойно. „Гръмовран“ се присъединил към кораби, пътуващи към Херез, и останал с тях близо седмица. После, когато другите кораби свърнали към родните си пристанища, продължил на юг покрай Сирин и около Въглените, острите скали, които се издигаха от морското дъно близо до нос Кабрал.

Минал покрай Ъпърт Марион, където се разминал с друг кораб от своя клас, който пристигал северно от Лионеа. „Гръмовран“ бил видян за последно на хвърлей камък от дома, но така и не беше стигнал до Порте Олива. Капитанът на кораба, с който „Гръмовран“ се разминал при Ъпърт Марион, каза, че половин ден след като „Гръмовран“ изчезнал от хоризонта три малки бързи кораба без цветово обозначение за принадлежност минали далеч на юг: плували към открито море.

Оттам насетне идваше ред на догадките. Знаеше се, че три дни по-късно се е разразила буря. „Гръмовран“ вероятно беше прибрал платната и беше заковал люковете с дъски, за да се подготви за високите вълни и проливния дъжд. Капитанът вероятно беше наредил на вахтените да слязат от гнездата си по върховете на мачтите, за да не ги отнесе силният вятър. Ако наистина бе станало така, пиратските кораби сигурно бяха наближили „Гръмовран“ незабелязано, черни силуети на фона на тъмна вода.

При такава ситуация „Гръмовран“ не бе имал голям шанс да се защити. Пиратските кораби бяха по-малки и по-маневрени, такелажът им не беше съобразен с нуждите на дългите плавания. Навярно „Гръмовран“ се бе опитал да излезе в открито море и е бил пресрещнат. Или пък беше обърнал към брега и е бил настигнат. Така или иначе останките му, които вълните бяха изхвърлили на брега, воняха на ленено масло. Изливането на масло във водата беше стар трик, който акостиращите кораби прилагаха по време на буря, и навеждаше на мисълта, че нападението се е случило близо до брега.

„Гръмовран“ навярно бе направил последен геройски опит да се пребори за своето оцеляване. При абордаж най-често се използваха вериги с куки, но имаше обувки с шипове на върха и специални скоби за ръцете, с чиято помощ един опитен пират можеше да се изкатери по корпуса на дървен кораб като насекомо. Неколцина от пиратите най-вероятно бяха загинали по пътя си към палубата, паднали бяха в бурното море и то ги беше погълнало. Но повечето сигурно бяха стигнали до палубата на „Гръмовран“. Ситрин си представяше тази последна битка жестока и дълга, с променлив успех, палубата почерняла от кръвта и дъжда. Гръмотевици реват над високите вълни и беснеещия вятър, светкавици разсичат черните облаци. Или пък капитанът се е предал и за награда пиратите са го хвърлили в морето. Така или иначе, отломките от кораба и труповете на моряците бяха стигнали до брега. От товара обаче нямаше и следа.

Пик вдигна огромния си юмрук. Стискаше десетки страници, навити на руло. Товарителници, уведомления, официални молби Медеанската банка да спази обещанието си и да възмезди единайсетимата търговци, които бяха поверили стоката си на „Гръмовран“ и я бяха изгубили.

— И какво да правя с това, мамка му?

Ситрин седеше като наказана. Бяха в малката стаичка в задната част на кафенето. Отвън пойни птички си правеха гнездо. Ароматът на великолепното кафе на маестро Асанпур се промъкваше дори през затворената врата и зовеше Ситрин като приятел, който се смее в съседната стая. Тя дръпна юздите на гнева си и каза:

— Трябва да платим обезщетението.

Жената йему завъртя очи.

— Да, благодаря. И сама мога да прочета договора. Питам как да оправдая този разход пред холдинговото дружество.

Започна да подрежда документите на купчинки, сякаш раздаваше карти за някаква сложна игра. Ситрин я сърбяха ръцете да ѝ ги вземе. Чувстваше се като прегладнял човек, който стои на прага на пекарна, но не му позволяват да влезе.

— Рискът беше преценен — каза тя.

— Тогава защо се налага да плащам обезщетение?

— Понякога дори минималните рискове водят до загуба. Затова ги наричаме така — рискове. Ако инвестирахме само в сигурни неща, печалбата ни щеше да е мизерна.

— Подпечатала си този договор с кръвта си и си получила сто стандартни мерки сребро. Сега аз трябва да платя близо хиляда и ти наричаш това преценен риск? Слава богу, че нямаме и други преценени рискове.

— Клонът може да понесе тази загуба без сътресение за ликвидността си — каза Ситрин, а Пик плесна поредния документ на една от купчините. Жълтеникав лист, мастилото беше с ръждив цвят. Ситрин посочи листа. — По този иск не изплащайте нищо.

— Какво?

— По този документ. Той е от Мезлин Камас. Носи му се славата, че заявява повече товар, отколкото е купил. Като този списък, който е написал собственоръчно, без приложени фактури. Не е достатъчно. Ако на документа няма пръстов отпечатък на капитана, не плащайте нищо.

— Защо не излезеш навън да си поиграеш на топка с децата или нещо друго? — каза Пик с въздишка. — Аз ще се погрижа за това.