Кралска кръв

Оглавление

Печата го имаше, но подлежеше на промяна.

Около всеки голям град, захранван от нефритените драконови пътища, бяха изникнали други — села, махали, по някой самотен хан, — където пътищата бяха павирани от човешка ръка. Там, където се срещаха драконовите пътища и растяха големи градове, обработваемата земя отдавна беше изтощена докрай. Плодородната земя по външния периметър на тези големи човешки струпвания покачваше цената си и така се раждаха нови градчета.

А с промяната на релефа се променяше и човечеството, изпробваше здравината на веригите, втъкани в кръвта му преди хилядолетия. Само в съзнанието на хората расите бяха ясно разграничени и чистокръвни. Вярно, не всички раси можеха да се кръстосват и да дадат поколение. Синайка не можеше да роди дете от йему, така както женски териер не може да роди от мастиф, а имаше и други комбинации, които не даваха поколение или пък децата им бяха ялови. Трудностите, свързани с отглеждането на дете със смесена кръв, караха расите да стоят настрана една от друга в това отношение, но един по-задълбочен анализ показваше, че от всички раси само удавените са стопроцентово чистокръвни. Тралгун с по-широко разположени и по-тъмни очи навярно имаше няколко капки южнярска кръв във вените си. Тайните женитби между хаавиркини и ясуру бяха редки, но все пак се случваха. Чифтосването между първокръвни и синаи беше напълно възможно, но се смяташе за проява на много лош вкус. Историята познаваше и много по-неприятни кръстоски, а не всички жени, изнасилени от вражески войници, намираха в себе си кураж да убият бебето, родило се от това престъпление.

Историята на расите беше пъстра черга, изтъкана от любов и погнуса, релеф и предопределение, война и търговия, тайни и простъпки. Ситрин бел Саркор беше само един пример от многото, които Маркъс беше виждал през живота си. Мъжът, който седеше срещу него от другата страна на ниската дървена маса, беше друг такъв пример. Капсен Гостермак беше дете на майка ясуру и баща йему. Кожата му беше надупчена там, където майчините му бронзови люспи бяха закърнели в зачатък, а устата му беше пълна със заострени, зловещи на вид зъби, които не приличаха нито на бащините му бивни, нито на типичната ясурска захапка. Приличаше на чудовище от детска приказка, ни рак, ни риба, но определено роден за битки. Онези, които не го познаваха, никога не биха предположили, че Капсен се има за поет и отглежда гълъби.

Къщата беше от споен с хоросан камък и се намираше близо до центъра на село Цемис. В падащия здрач навън синовете на Капсен играеха с другите селски деца — ритаха мъртъв плъх около основата на гълъбарника и пищяха с чистата радост, която се ражда от отвращението и момчешката жестокост.

— Има едно място — каза Капсен. — Не е близо, но не е и много далеч. Заливче, където хората не ходят.

— Можеш ли да ни заведеш там?

— Не — отвърна мъжът. — Ще ви обясня как да стигнете, но имам семейство. Това не е моя работа.

Маркъс хвърли поглед към вратата. Ярдем Хейн стоеше облегнат на каменната каса със скръстени ръце и непроницаемо изражение. Бяха стигнали дотук по път, който следваше извивките на морския бряг, изгубили бяха половин ден и щяха да изгубят още толкова, за да се върнат в Порте Олива. На Маркъс не му харесваше идеята и двамата да отсъстват цял ден от офиса на банката, но Ярдем беше настоял да го придружи. Дете изкрещя на двора, дали от болка, или от радост, не стана ясно.

— Добре — каза Маркъс. — Две сребърни монети за карта. И още две, ако заварим нашите пирати там.

— Тоест плащаш ми и да говоря, и да си държа устата затворена?

— И в двата случая печелиш — каза Маркъс.

Капсен стана и отиде до шкафа. Направен беше от плавей, дървени отломки, които морето беше изхвърлило на брега, и още миришеше на катран и сол. Взе от най-горната лавица парче пергамент, малко по-голямо от мъжка длан. Остави го на масата и Маркъс го взе. С тъмно мастило беше отбелязана извивката на морския бряг, както и четири ориентира с все надписите. Човекът се беше подготвил. Това или беше много добър знак, или много лош. Ако селото беше склонно да му помогне срещу пиратите, шансът да открият изгубения товар нарастваше значително. Ако Капсен смяташе, че така ще се въздаде правосъдие, нещата можеше да се усложнят.

Но за това щеше да се тревожи по-късно. Маркъс откачи кесията от колана си, извади четири сребърни монети и ги остави на масата. После извади още две. Капсен вдигна вежди.

— Това е за името — каза Маркъс. — Бих искал да знам срещу кого се изправям.

— Какво те кара да мислиш, че му знам името?

Маркъс сви рамене и посегна да прибере допълнителните монети.

— Ринал. Масео Ринал. От Кабрал, нещо като благородник.

— Добре — каза Маркъс, сгъна картата и я прибра под колана си. — Приятно ми беше да си поговорим.

— Пак ще се видим, предполагам?

Маркъс се наведе да мине през вратата, Ярдем тръгна след него. Морето се простираше на юг, сиво като олово. Залезът обагряше западния хоризонт с червено и оранжево. На Маркъс му се искаше да яхне коня и да продължи на запад още сега. Заливчето едва ли беше много далеч, с Ярдем можеха да стигнат там преди полунощ. В най-лошия случай щяха да ги разкрият и тогава поне щеше да има битка.

Но хората му бяха в Порте Олива. А Ситрин чакаше новини от него. Нямаше нужда да поема излишен риск точно сега, но изкушението беше голямо. Измъчваше го безпокойство, което си търсеше отдушник.

— Сър?

„Хайде да хвърлим един поглед.“ Беше му на езика.

— Тръгваме обратно към града — каза той. — Ще съберем подкрепление и ще се върнем.