Кралска кръв

Оглавление

Ушите на Ярдем щръкнаха.

— Какво? Изненадан ли си? — попита Маркъс.

— Ами, предположих, че ще искате да тръгнем веднага, сър, към залива.

— Ще е глупаво.

— Безспорно, сър. Просто реших, че е грешка, която въпреки всичко ще направим.

Маркъс сви рамене и тръгна към конете, притеснен от мисълта, че ако беше сам, сигурно щеше да направи точно това.

Пренощуваха в една дъбова горичка; вързаха конете за древен олтар, скрит между дърветата, обрасъл с лози, изронен и забравен. На сутринта закусиха сушено козешко и по шепа пролетен грах, още с шушулките. Подходът към Порте Олива от запад беше по-труден, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Хълмовете бяха настлани със свежа трева и пирен, но теренът беше неравен. Тревата криеше камъни, които бяха опасни за конете. Имаше една история как владетел на Стари Кабрал организирал нашествие към Биранкор по този бряг, но кавалерията му окуцяла още преди първата битка. Историята сигурно беше преувеличена, но определено съдържаше и зрънце истина.

Светлите крепостни стени изглеждаха по-тъмни сега, когато слънцето беше зад тях. Десетки просяци задръстваха пътя пред града, но Маркъс вече си бе спечелил репутация в Порте Олива и просяците гледаха да не го закачат. Бяха банда измамници и джебчии, които от пръв поглед разпознаваха външните и пропускаха вътрешните, сякаш онези, които им миришеха на Порте Олива, бяха по някакъв начин съучастници в сърцераздирателните истории за болни бебета и сакати крака, които незнайно как се изцеляваха, когато никой не гледаше. Да те пропускат просяците беше нещо като знак за принадлежност към Порте Олива, невидим знак, с който Маркъс се беше сдобил неусетно. Двамата навлязоха в лабиринта от сергии, бараки и възтесни улички, минаха през крепостната стена и се озоваха в самия град.

Маркъс тъкмо излизаше от конюшнята, когато неочакван глас го повика по име. На близкия ъгъл стоеше дълголик мъж със стърчаща коса и смуглата кожа на пют. Облечен беше с обикновена кафява роба и държеше кривак, потъмнял и очукан от употреба. За пръв път от седмици Маркъс се усмихна радостно.

— Кит? Какво правиш тук?

— Всъщност те търся — каза актьорът. — И Ярдем Хейн! Радвам се да ви видя. Като гледам, градският живот май ви се отразява добре, а? Не помня да съм ви виждал толкова свежи.

— Иска да каже дебели — подхвърли Маркъс.

— Знам какво иска да каже, сър — каза Ярдем уж с негодувание. После се ухили широко. — Не мислех, че ще се върнете толкова бързо с трупата.

Майстор Кит се поколеба.

— Те не са с мен. Пътувам сам. Надявах се да поговорим за това, Маркъс. Ако имаш време. Но ако с Ярдем имате да свършите нещо, не бих искал да ви преча.

Маркъс хвърли поглед към Ярдем. По ъгъла на ушите му разбра, че тралгунът е чул същото. Молба за личен разговор, само Кит и Маркъс. Ярдем вдигна рамене.

— Ще ида да докладвам на магистрата.

— Ще бъдеш ли така добър да не споменаваш, че си ме видял? — помоли Кит.

Ушите на Ярдем се наклониха под ъгъл, който говореше за тревога първа степен. Маркъс кимна леко.

— Щом така искаш — каза Ярдем. — Ще бъда в офиса, сър.

— Ще се видим там — отвърна Маркъс. — Веднага щом разбера какво толкова тайно има да ми казва Кит.

Кит го заведе в една кръчма на тясно площадче в Соления квартал. Сух фонтан, широк не повече от човешки ръст, се кипреше в средата и въпреки скромните си размери изглеждаше голям за площадчето. Гълъби се разхождаха, гукаха и цвъкаха. Маркъс и Кит седнаха на една пейка и първокръвна жена с кафява коса, кафяви очи и голямо родилно петно отстрани на врата им донесе халби силен сайдер. Отначало си говореха за трупата — Сандр, Смит и Хорнет. Микел и Кари. Чарлит Скорна, новата актриса, която бяха наели в Порте Олива, преди да тръгнат на север. Уж обичайните клюки и историйки, но на Маркъс му се стори, че долавя страх зад тези иначе безобидни неща.

И при една от по-дългите паузи в разговора притисна Кит:

— Да не би нещо неприятно да е сполетяло трупата?

— Нищо повече от това, че изгубиха един актьор, сиреч мен, надявам се. Трупата е добра, талантливи са. Дори без мен ще са достойна конкуренция на другите театрални компании.

— Но си ги оставил.

— Да, оставих ги. Не по свое желание. Отвори ми се една работа, която трябва да свърша, без да намесвам и тях. Беше ни достатъчно трудно, когато загубихме Опал, макар че то си беше по нейна вина.

Маркъс опря лакти на масата. Не бяха далеч от мястото, където бе намерила смъртта си Опал — актрисата, която изпълняваше главните женски роли в трупата на Кит и която беше предала Ситрин. Маркъс имаше чувството, че е редно да си спомня по-ясно как точно е умряла Опал, но помнеше само, че я беше убил, а после бе изхвърлил трупа ѝ през една дупка в дигата.

— За това ли искаше да говорим? — попита той. — Заради Опал?

— Не — отвърна Кит. — Не за това.

Маркъс кимна.

— Какъв е проблемът тогава?

Старецът се засмя, но смехът му не беше весел. Кит имаше тъмни сенки под очите, държеше чашата си с две ръце, сякаш е много уморен.

— Дойдох чак от Камнипол да говоря с теб, а сега откривам, че ми е трудно да намеря подходящите думи. Така. Тръгвам на мисия. Мисия, която може да се окаже много опасна. Възможно е да не оцелея.

— Каква мисия, Кит?

— Вярвам, че нещо… зло е било пуснато в света. Не се сещам кой друг освен мен би могъл да застане на пътя му. Чувствам, че трябва да тръгна, но поради няколко сложни причини бих предпочел да не тръгвам сам. Пътувал съм много, но познавам едва шепа хора, които са подходящи за такава задача. Ти си един от тях. Бих искал да дойдеш с мен.