Кралска кръв

Оглавление

Отначало видя само по-светло петно в морското синьо. Сетне реши, че във водата има нещо — дънер с обелена кора или голяма бяла риба. После дънерът се превърна в тялото на първокръвен, гол, втренчен невиждащо в небето. Един от моряците извика развеселено, Ситрин чу тропот зад гърба си и половината екипаж се струпа на парапета. Удавеният не беше сам. Ситрин видя жена да се носи по водата до него, после още една малко по-назад. А сетне — десетки, стотици. Само за миг морето побеля от тях. Крайниците им се движеха толкова бавно, сякаш ги носеше морето, а не свободната воля. А после един се издигна от дълбините точно под нея — младеж, още дете почти, с тънката снага и дългите крайници на подрастващ или синай. Тъмните му очи уловиха погледа ѝ и той бавно ѝ се усмихна.

— За пръв път ли виждате удавени, магистра? — попита Барт. Ситрин не го беше усетила кога е застанал до нея.

— Само веднъж. Един. В каналите на Ванаи. Но толкова много накуп — не.

— Обикновено плуват на стада, но по-малки. Имаме късмет да видим толкова много наведнъж.

Един моряк извика и скочи през борда. Щом тялото му разсече водата, удавените потънаха като камъни. Включително и момчето, което я гледаше допреди миг. Морякът, който бе скочил във водата, избухна в смях и понечи да се гмурне след тях.

— Задник — измърмори Барт някак между другото.

— Защо избягаха?

— Защото извън водата са бавни и слаби, и защото са голи. Понякога моряците и рибарите по брега си правят жестоки шеги с тях — каза Барт. — Удавените са като всички други. Видят ли заплаха, бягат. Това го правят дори рибите.

Ситрин кимна. Следеше с поглед ухиления моряк, докато другарите му го вадеха от водата. Постара се да запомни лицето му, за да го избягва до края на пътуването.

Карс. Белите тебеширени скали се появиха половин ден преди града, покрили брега като глетчер. Самото море изглеждаше по-бледо тук, дори небето беше в по-светъл нюанс на синьото. Първите признаци за присъствието на дузината човешки раси, които обитаваха тези брегове, бяха риболовните кораби. Малки и черни, те се връщаха към скалистия бряг или се придвижваха на север към по-малките крайбрежни градчета.

Макар и досами морето, Карс не беше типичен пристанищен град. Намираше се в северния край на драконовите пътища и гледаше вълните отвисоко. Плетеница от кейове обхващаше основата на скалната стена, но малцина търговци приставаха тук. Предпочитаха да удължат плаването си до по-гостоприемния бряг оттатък скалите и оттам да придвижат стоката си с фургони до големия град. Ситрин и другите пътници, понеже нямаха много багаж, слязоха на кейовете и изкатериха тясната серпантина до Карс. По скалната стена имаше следи и от други, по-стари серпантини, силно ерозирали и неизползваеми. Един ден лъкатушната пътека, по която Ситрин залиташе в момента, отвикнала от усещането за твърда земя под краката си, и чийто мек бял камък се сипеше на прах по обувките и роклята ѝ, щеше да се превърне в същата непроходима руина. Някой ден в по-далечното бъдеще, надяваше се Ситрин.

Горе пътеката зави на изток, вече настлана с широки железни стъпала, и ги изведе до широк площад. Ако идеята бе гледката да вземе и ума на пътниците освен дъха им след усилното изкачване, значи целта бе постигната повече от успешно.

Кулата на Градския съвет бе десететажна, каменният ѝ градеж бе гладък като бебешка кожа. Най-горният етаж имаше по десет прозореца с рисувано стъкло от всяка страна — оттам глашатаи обявяваха решенията и едиктите на Вечерния съвет. Дори в разгара на война тази кула се смяташе за свещена и недосегаема. Никой крал или принц не би дръзнал да разгневи теолозите и хитреците от Вечерния съвет, а без кулата Карс би загубил голяма част от очарованието си.

Зад нея огромен нефритен дракон, по-голям от кораба, с който беше пристигнала, лежеше свит, скрил гигантската си муцуна под майсторски изваяно крило. Ситрин беше чела за Драконовия гроб и за статуята на спящия Морад, последния драконов император, която вардела входа му. Но макар да бе подготвена, гледката я остави без дъх.

Ала градът не бе строен да се гледа от скалите, та дори да са високи. Строен бе да се гледа от въздуха. Сгради бяха разрушавани и построявани наново, всичко, което е можело да гори, било изгорено от древни армии, възстановено и изгорено отново — но в сърцето си Карс беше град на дракони. Улиците и площадите бяха широки като за гигантски тела, каквито не бяха стъпвали по тях от хилядолетия. Високите стоянки, където според легендите кацали драконите, още се поддържаха в изряден вид, сякаш някой ден господарите на човечеството можеше да се върнат.

Ситрин беше прекарала детството си във Ванаи с неговите тесни канали и улички, а белите къщи на Порте Олива бяха построени толкова нагъсто, че буквално захлупваха улиците с горните си етажи. Карс беше огромен, сив, тежък и величествен. Широките му улици бяха прекалено широки, високите му кули се издигаха като вековни дървета.

Мъж с тънка плетена ризница и меч на кръста вървеше по улицата и Ситрин със закъснение си даде сметка, че е от градската стража. В Порте Олива войниците от краличината гвардия патрулираха по двойки, а най-често в групи от петима или шестима. Гвардейците на принца във Ванаи обикаляха улиците с лъскави позлатени брони и тояги с оловен връх, които не се колебаеха да използват както и срещу когото им скимне. Сам човек без подкрепление беше или признак на върховно лекомислие, или знак за необичайно ниска престъпност. Ситрин не можа да реши дали това ѝ вдъхва увереност, или тъкмо обратното.