Кралска кръв

Оглавление

На един ъгъл хитрец вадеше светкавици от въздуха, тихи гръмотевици му акомпанираха като агресивен барабанен ритъм. На земята до него нямаше кутия за подаяния. Ситрин така и не разбра дали може да спре и да го погледа, или трябва да продължи.

Мина час, докато намери Медеанската банка. Отвън офисът ѝ беше по-скромен дори от нейния клон — черна врата между рибарско магазинче и малък западнал храм. Нямаше надпис, само емблемата на банката и дървена табелка с формата на монета. Ситрин даде знак на пазачите си да я изчакат на улицата. Тревога беше свила змийско гнездо в стомаха ѝ, мускулите на гърба и краката я боляха от умора. Покоят от плаването в Плиткото море беше избледнял като полузабравен сън.

Спря пред вратата и си пое дълбоко въздух. Спомни си указанията на майстор Кит — да се движи тежко, от бедрата, и да държи брадичката високо вдигната. Спомни си и гласа му: „Можеш да го направиш.“

Можеше, но нямаше нужда. Никой не знаеше, че е дошла лично в Карс. Можеше да накара Барт или Корисен Моут да влязат в банката, да оставят книгите, а после всички да си тръгнат кротко, без да се натрапват на Коме Медеан или друг. Ако не влезеше, нямаше да я отпратят или унизят. Ако останеше тук, на улицата, щеше да си спести провала.

Отвори вратата и влезе.

Вътре офисът не беше толкова мрачен, колкото си го беше представяла — прозорците бяха големи, имаше саксии с напъпили теменужки и други цветя. Мъж на възрастта на Маркъс — понатежал и прошарен, но все още не стар — с кожа като лъскав махагон надникна от някаква вътрешна врата и каза:

— Да?

Ситрин вдигна книгите, сякаш бяха талисман срещу черна магия.

— Нося докладите от Порте Олива. — Гласът ѝ излезе напрегнат и писклив. Пак добре, че не заекна.

— А, значи ви трябва холдинговото дружество. Три улици северно оттук и една западно. Минете през западната порта.

— Благодаря — каза тя. — Вие сигурно сте магистър Нисон?

Мъжът я погледна с известен интерес.

— Аз съм, да.

— Магистър Иманиел често ви споменаваше — каза Ситрин и успя да се усмихне.

Беше си чиста проба лъжа. Открила беше името му в документите и счетоводните тефтери, които беше донесла от Ванаи. Но магистър Иманиел беше мъртъв. Кам беше мъртва. Всички, които можеха да изобличат лъжата ѝ, бяха мъртви, следователно тя избираше каква да е истината. А в момента ѝ беше нужна истина, според която между нея и този непознат имаше връзка, пък била тя и най-бегла.

След миг объркване на лицето на магистъра се изписа изненада, после изненадата отстъпи на усмивка, която прикриваше смях.

— Вие сте бел Саркор, нали? — каза Нисон. — Изчакайте минутка.

Скри се в съседната стая, Ситрин го чу да вика някого, чу и мъжки глас да му отговаря. Местните говореха бързо и насечено, затова Ситрин различи само няколко думи, между които „стареца“ и „утре“. Нищо полезно.

Нисон се върна, наметнат с плащ от небагрена вълна и с усмивка, която не изглеждаше съвсем дружелюбна.

— Ще ви заведа, магистра.

— Благодаря.

Клонът изглеждаше скромен, затова пък централата на холдинговото дружество не беше. Беше висока пет етажа и си беше истинска крепост. Прозорците бяха тесни, а по края на покрива имаше декоративен каменен парапет, който при нужда лесно можеше да се превърне в отбранително съоръжение. Нисон я въведе през желязна порта и оттам в двор като на дворец. Фонтан шуртеше весело, аромат на тамян се носеше от закритите с декоративни дървени решетки прозорци. Каменната настилка на двора беше измита и излъскана до блясък, без нито едно петънце или прашинка дори.

Влязоха в просторно фоайе с тухлени стени и гоблени и продължиха по стълбище към тежка дъбова врата с инкрустации от слонова кост и абанос.

Логично беше холдинговото дружество да е по-богато от клоновете. Нали точно в това беше смисълът да имаш холдингово дружество, а не просто централен офис на банката. Печалбите и загубите на отделните клонове — нейния, на магистър Нисон и другите — засягаха единствено собствения им баланс, който биваше по-добър или по-лош в зависимост от способностите на своя управител. Всички те обаче плащаха годишна вноска на холдинговото дружество, което беше самостоятелно юридическо лице и което не раздаваше заеми, не приемаше депозити, а само подпомагаше движението на паричните потоци между клоновете. Никой извън банката не подписваше договори с холдинговото дружество или лично с Коме Медеан. Ако Ситрин сключеше твърде много застрахователни договори, а после избухнеше война или връхлетеше страшна морска буря, загубите можеха да доведат до банкрут на клона ѝ, но холдинговото дружество не носеше никаква отговорност за неизплатените застрахователни премии — нито то, нито другите клонове на банката. Всъщност не беше изключен вариант, при който холдинговото дружество да се яви един от кредиторите, на които Ситрин или друг управител на клон дължи обезщетение.

С други думи, холдинговото дружество беше сигурна инвестиция с минимален риск. Ситрин разбираше всичко това, както разбираше буквите и цифрите. Но досега не го беше виждала с очите си, в действие. Преизчисли мълчаливо стойността на своя клон в сравнение с тежките резбовани врати, фонтаните, скъпите гоблени и тамяна. Главата ѝ се замая.

Жената, която отвори на магистър Нисон, беше облечена в тъмна роба от фин памук с навити до лакътя ръкави. Ситрин кимна усмихната, като се чудеше дали жената насреща ѝ е висш банков чиновник, или добре облечена слугиня. Надяваше се, че премерената любезност ще свърши работа и в двата случая. Магистър Нисон кимна към Ситрин.