Кралска кръв

Оглавление

Келнерчето наближи през навалицата, понесло таблата високо, и им сервира халби миналогодишен сайдер. Беше сладък и стипчив, главата на Маркъс се замая леко още при първата глътка и той остави халбата. Явно трябваше да отпива по малко.

— Разправят, че половината пирати, които кръстосваха морето оттук до Кабрал, са се изнесли другаде, защото прочутият генерал Уестер ги нападал в тъмни доби и палел корабите им.

— Преувеличават — каза Маркъс. — Подпалихме един кораб, и толкова. Но с приказките е така. Догодина по това време ще разправят, че съм подпалил морето и всеки, който загуби товара си другаде, ще обвинява мен, че съм изтласкал пиратите към неговите ширини.

— Нищо чудно — каза Кахуар. Някой в другия край на двора го извика по име. Той вдигна глава и махна на първокръвна жена със синя памучна рокля. Уж се усмихна, но измърмори нещо под нос.

— Приятелка? — попита Маркъс.

— Клиентка — каза Кахуар. — Боя се, че ще трябва да…

— Ще изпием сайдера ви и сами — каза с широка усмивка Ахариел. — Но ще си мислим за вас, обещавам.

— Браво — каза Кахуар, стана и плесна Маркъс по рамото. — Поздрави магистрата от мен, когато я видиш. Играта не е толкова интересна без нея.

— Тя ще се радва да го чуе — каза Маркъс и проследи Кахуар с поглед. Даваше си сметка, че враждебността му е оправдана само отчасти. Жителите на Порте Олива смятаха Ситрин за пораснала, пълнолетна жена. Маркъс знаеше, че Кахуар Ем е спал с младо момиче, почти дете, но полуясуруто беше в неведение за този факт.

— Хм — измърмори Харт. — Види ми се, че капитанът си има обожателка.

Жената със синята рокля говореше с Кахуар. Той кимна и жената погледна към Маркъс, после отклони поглед малко по-бързичко от нормалното. Беше понатрупала твърде много годинки, за да е хубава, но същото важеше и за него, помисли си Маркъс. Но не беше и грозна, никак даже. По-млада, отколкото щеше да е сега Алис, предположи Маркъс, и по-голяма от Мериам. Маркъс въздъхна и даде чашата си на Ярдем. Дъждът прилепяше синята рокля към тялото на жената, но същото се случваше и с дрехите на останалите.

— Дръжте се прилично, момчета — каза Маркъс и стана.

— Да те представят ли отиваш? — попита Харт с похотлива усмивка.

— Отивам на разходка.

Улиците не бяха толкова пълни с хора като двора на кръчмата, но не му отстъпваха по влага и горещина. Коне и волове теглеха каруци по мръсния паваж, увесили глави в жегата. Мъже с мечове на кръста вървяха край фургони с коприна и подправки, злато и тютюневи листа от Фар Сирамис. Въздухът миришеше на конски фъшкии, гниещи зеленчуци и къри. Ароматен коктейл, който Маркъс познаваше отлично. Друг на негово място сигурно би казал, че това е миризмата на дома. Понеже нямаше нищо конкретно наум, Маркъс се улови, че патрулира самотно по улиците.

Складът на банката беше отворен, сверяваха товарителница със сандъците в един фургон. Енен и Хлебарката му махнаха, когато мина покрай тях. Казармата беше почти празна, неприятно задушна в жегата, но неколцина от неговите хора седяха на сянка отпред, свиреха на раздрънкани инструменти и си разказваха небивалици за битки и сексуални подвизи. Банковият клон също беше отворен, кофата с лалета, която Ситрин беше сложила отпред миналата година, грееше в червено и розово.

Пик седеше на една табуретка в офиса, протегнала крака. Пот се стичаше по лицето ѝ, големи мокри петна се разширяваха под мишниците и под гърдите ѝ. Вирна брадичка за поздрав.

— Приличаш на удавена котка. Тъкмо щях да пращам някой да те извика — каза тя.

— Какво има? — попита Маркъс.

Жената йему вдигна рамене, движение, достойно за разместващи се земни пластове.

— Зависи откъде ще го погледнеш. Може и нищо да няма. Дойде писмо. Ей го там, на масата. Бих станала да ти го подам, ама е адски горещо.

Страниците бяха твърди и грапави, изпокъсани по краищата, където писмото е било зашито. Такава хартия — евтина — банката използваше за неща, които не подлежаха на съхранение. Подписът беше на Ситрин, но писмото не беше подпечатано с кървав отпечатък на палеца ѝ. Значи не беше документ с юридическа стойност. Маркъс зачете и докато четеше, кръвта му изстиваше.

— Камнипол — каза той. — Мислех, че са във война.

— Във война са — потвърди Пик. — Но се говори, че вече е на приключване. Ако трябва да гадая, бих заложила парите си, че Коме си отваря очите за следващата. Антеа е голяма страна и по всичко личи, че ще стане още по-голяма. Добре е да се знае кои са играчите там.

— Не знаех, че е игра.

— Всичко е игра — каза Пик. Маркъс се надяваше да долови в гласа ѝ черен хумор, но откри само умора. — Момичето е идеално за тази работа. Хубавко. Младо. Умно. Хората ще плещят пред него, без да си мерят много-много думите. Ти какво мислиш за пътуването ѝ?

Маркъс остави писмото на масата и то полегна там като птица с пречупени криле.

— Нищо. Просто ще трябва да държа под око нещата тук по-дълго от предвиденото. Докато тя се върне.

Пик млясна с устни.

— А ако не се върне?

Маркъс се облегна на стената и скръсти ръце. Пое си дълбоко дъх. Чувстваше се някак кух.

— Защо да не се връща?

— Защото е млада и си търси място под слънцето. Това място може и да не е тук. Ще отиде в Камнипол и току-виж открила, че там има нещо, което ѝ харесва повече. Нали не очакваш цял живот да ми играе по свирката?

— Кажи ми, че не си планирала всичко това от самото начало. — Маркъс я изгледа твърдо. — Кажи ми, че не си се опитала да я пришпориш натам с идеята да си намери нещо по-интересно. Да се отървеш от нея.