Кралска кръв

Оглавление

— Тя сама си взема решенията. А и не е сигурно, че ще остане там. Казвам само, че е възможно.

— Добре — каза Маркъс. — Възможно е.

— И ако тя не се върне, ти ще останеш ли на работа тук?

Маркъс се усмихна. Празнотата в гърдите му отстъпваше пред гняв. Не искаше Ситрин да напуска банката и Порте Олива, не искаше и да прави анализ на собствените си чувства по този въпрос, защото подозираше, че резултатът от анализа няма да му хареса.

— Защо имам чувството, че очакваш определен отговор на въпроса си?

— Защото наистина очаквам — каза Пик. — Бих искала да останеш. Присъствието ти придава тежест на банковия клон. А и ти умееш да събираш дългове. Но ако си тук само заради момичето, значи си тук само заради момичето.

— Е, тук ще съм, докато момичето се върне — каза той. — Ако не се върне, пак ще говорим.

Пик го фиксира с големите си жълтеникави очи и цъкна с език.

— Става — каза накрая. — Можеш да наемеш отново хората, които те накарах да уволниш, а на останалите да възстановиш предишните надници.

— Тоест след като нея я няма, това ли имаш предвид? — каза Маркъс и се оттласна от стената. — Когато Ситрин е тук, ти вгорчаваш живота на всички ни и се стискаш на дребно, но когато я няма, разтваряш широко кесията и се правиш на щедра. Това ли е?

Усмивката на Пик беше толкова широка, че Маркъс зърна дупките от извадените бивни във венците ѝ. Смехът ѝ не беше звук, а движение в раменете и корема. Пик поклати глава.

— Писмото от момичето не дойде само — каза тя. — В холдинговото дружество са прегледали докладите. Одобрили са молбата ми да се увеличи бюджетът за охрана. Затова сега ще дам повече пари за твоите хора. Никаква мистерия, както виждаш. Не съм злодейка и престани да ме гледаш на кръв.

Маркъс изправи гръб. Гняв, объркване и смущение напираха в гърдите му.

— Извинявай — каза той. — Не знаех, че трябва да ти одобрят бюджета.

— Е, технически погледнато, такова изискване няма — каза Пик. — Но портеоливанският клон се смята за непредсказуем. И аз водя кораба в този вятър. Да се чудиш откъде се е взел.

— Нещо друго? — попита Маркъс.

— Има. Отваряй си ушите за слухове, приказки и всичко, свързано с един капитан на име Уус рол Остерхаал. Пристигнал е от Лионеа, но е възможно да крие този факт.

— За нещо конкретно ли да се ослушвам?

— За всичко свързано с него. Докладвай ми каквото чуеш, а аз ще преценя кое е полезно и кое — не. Можеш да си тръгваш. Аз ще поседя тук и ще се попотя още малко.

Маркъс излезе. Имаше чувството, че излиза от гимнастическия салон след тежка тренировка в бойните ями. Чувстваше се пребит. Светът уж беше същият, но беше и различен. Порте Олива му се струваше по-малък. По-рехав. Сякаш единствено Ситрин беше придавала с присъствието си реалност на града. И ако това не беше нейният град, значи беше просто струпване на сгради върху скалист терен с изглед към морето. А в това нямаше голямо очарование.

Вървеше бавно по обратния път. Още валеше. Ръмеше по-скоро. Улиците бяха мокри, хлъзгави и воняха. След час-два жегата щеше да поотслабне. Е, Маркъс пак щеше да се поти в леглото си до сутринта. И така, докато дните отново не станеха къси. Но той щеше да е тук и тогава. Щеше да работи за Пик Устерзал и Медеанската банка и да чака Ситрин да се прибере, докато не стане ясно, че тя няма да се върне.

Задържа тази мисъл в главата си, както човек притиска с език болен зъб.

— Тя не ми е дъщеря — каза си. Тих гласец откъм тъмните кьошета на главата му отвърна: „Тя е Ситрин“.

Не беше сигурен на какво се е надявал. Какво е очаквал. Че ще се задържат тук може би. Че двамата с Ярдем ще се грижат за сигурността на Ситрин и на нейната банка ако не вечно, то поне няколко години. Ситрин не му беше обещавала нищо такова, нито той я беше питал изрично. Ако тя си намереше по-добър път, по-добър план, беше свободна да поеме по него и никой не би могъл да я обвини в предателство.

Просякиня го наближи с протегната ръка, после срещна погледа му, стресна се и заотстъпва. Маркъс видя, че е наближил кръчмата. Не знаеше, че се е запътил натам. Врявата откъм двора беше същата като преди. И по-силна даже. Маркъс влезе в двора. Видя как Ярдем вдига очи към него. Ушите на тралгуна се наклониха напред, но Маркъс само вдигна ръка, повече в знак, че го е видял, отколкото за поздрав.

Кахуар Ем и клиентката му седяха на малка маса в сянката на голям бял зид. Чайки крещяха и кръжаха оттатък зида, сиви на фона на бялото небе. Маркъс се поколеба. Имал бе достатъчно любовници в годините след Елис и отлично знаеше какво лекува сексът и какво — не. Точно сега тялото му не изпитваше глад. Нямаше нужда от освобождение заради самото освобождение. Утехата, която му трябваше, не би могъл да открие в леглото на жена.

Нито никъде.

„Имаме постоянна работа и добро заплащане. Имаме храна и покрив над главата. Нали точно това търсехме?“

Или нещо повече? Какво повече би могъл да иска? Какво толкова беше отнесла със себе си Ситрин, че да го остави гневен и в неведение кой или какво го гневи?

Жената с Кахуар Ем вдигна глава, видя го и се усмихна. Маркъс ѝ отвърна със същото. Това беше грешка, но той също имаше право на грешки. Откри сервитьорчето, поръча и му даде сребърник, който щеше да покрие сметката двойно. Когато се приближи до масата при зида, Кахуар Ем се усмихна и вдигна вежди.

— Добър вечер — каза Маркъс. — Реших да ти върна жеста. Да ви черпя по едно?

— Разбира се, заповядай — каза Кахуар Ем. — Това е Арин Косталин, моя скъпа приятелка от Херез.

— Маркъс Уестер — каза той и пое ръката ѝ.