Кралска кръв

Оглавление

Досън поздрави по военному, но наум претегляше трескаво последствията. Представи си как богатството на Калтфел се стича в неговите ръце, в неговия дом, при синовете му. Дори лорд Баниен щеше да изглежда просяк в сравнение с него.

Нужно бе само да приеме управлението на Гедер и неговите свещеници. Щеше да му струва единствено честта. Досън свали един цветен гирлянд от врата си и го остави на пода, сякаш цветята са дар за Палиако.

„Ще си заслужа почестите“ — помисли си той, но дори да го беше извикал с цяло гърло, никой нямаше да го чуе.

След края на официалната аудиенция Досън изтърпя още няколко мъчителни часа, свързани със задълженията му на лорд-маршал. Предаването на военнопленниците, което се проточи, защото Досън държеше да обясни съвсем ясно на тъмничарите, че крал Лечан е почетен пленник, а не затворник, и че се ползва с неговата лична протекция. След това Досън даде заповед войската да се разпусне, хората да се върнат по домовете си, а самият той сдаде поста на главнокомандващ.

Направи каквото му беше по силите да избегне компанията на Палиако и неговия свещеник, но етикетът изискваше да изпият поне чаша вино насаме. Частната аудиенция се проведе в една малка градина близо до двора за дуели. Принц Астер го поздрави официално, после се извини и отиде да си играе с няколко момчета от благородно потекло. Палиако и преподобният Басрахип седяха на маса от лакиран палисандър, около тях щъкаха слуги с плодове и охладено вино. Досън се поклони на регента и зае мястото си, като задържа поглед върху личната охрана на Палиако. Десетима. Десет меча охранваха регента по всяко време на деня и нощта. Трудно щяха да ги надвият, но нямаше да е невъзможно…

— Надявам се обратният поход да не е бил твърде тежък — каза Гедер. — Чух, че сте оставили Фалон Брут като протектор на Астерилхолд?

— Така е, милорд регент.

— Хм, късметът на Брут рязко се подобри през последната година — измърмори Гедер. — С него се познаваме от Ванайската кампания, между другото.

Досън отпи от чашата си. Виното беше отлично. Симеон беше ценител и имаше превъзходна изба. Сега Гедер береше плодовете.

— Май чух нещо в този смисъл, милорд — каза Досън.

— Е, той губи, че ще пропусне тържеството във ваша чест. Още помня какво направихте за мен. След Ванаи. Отдавна чакам сгоден случай да ви върна услугата. Ще е страхотно тържество. Нищо чудно хората да говорят за него с години.

Досън си позволи лека усмивка.

— Дано сте прав.

— Жалко, че не сте позволили на свещениците да ви помогнат в битката при Калтфел. Били са ви от полза, когато сте превзели моста, нали?

— Не сметнах, че имаме нужда от помощта им при Калтфел — каза Досън. — Сметнах също, че за бойния дух ще е по-добре, ако победата е несъмнено антийска.

— О, но това е глупаво — каза Гедер и махна с ръка. — Всички знаят, че те са на наша страна. Така де, не са се хабили да подронват увереността на врага, защото имат някаква лична вражда с Астерилхолд.

— Сигурно сте прав — каза Досън. Съзнателно не поглеждаше към свещеника, от страх че гневът му ще пробие преградите. — Все пак сметнах, че така е по-добре.

— Като приключим с празненствата и прочие, бих искал да поговорим за предаването на властта в Астерилхолд. Как най-добре да го осъществим. Напоследък изчетох куп исторически трудове, но не открих нито един работещ модел. Това, че преди и двете кралства са отговаряли пред Върховните крале, помага, знам, но… — Гедер въздъхна. — Жалко, че заповедите ми не са стигнали до вас ден по-рано. Това значително би улеснило задачата ни сега. Тоест, когато си във война, смъртта е нещо обичайно. Сега, когато се предадоха, ще е доста по-трудно.

— Не могат да бъдат избити до крак тоест — каза Досън.

— Но не можем и да ги оставим — каза Гедер. — Няма полза от половинчата победа. Ако не унищожиш напълно враговете си, те със сигурност ще се надигнат отново, щом си стъпят на краката. Ако искаш мир, истински мир, трябва да завладееш врага, нали така?

— Нужна ни е справедливост и правосъдие, не дребнава мъст. — Думите му прозвучаха по-остро от очакваното. — Простете, че го казвам, милорд.

— Не, не. Моля ви. Говорете каквото мислите. Вие сте един от малцината в този град, на които имам доверие.

Досън се наведе напред.

— Ние сме благородници, милорд — каза той, като подбираше внимателно думите си. — Ролята ни в света е да пазим и защитаваме естествения ред на нещата. Домовете на Астерилхолд имат антийска кръв, повечето от тях, но дори да нямаха, народите ни споделят обща история. Простъпката им спрямо нас трябва да бъде наказана, но съразмерно, като между равни.

— О, напълно съм съгласен с вас — каза Гедер и кимна енергично, жест, който означаваше, че изобщо не е разбрал какво има предвид Досън. Свещеникът седеше с притворени очи, но Досън беше сигурен, че слуша внимателно разговора. Гневът се разгоря в гърдите му още по-силно.

— В света има ред — каза той. — Моите хора са верни на мен, аз съм верен на трона, а тронът е верен на системата на света. Ние сме каквито сме, Палиако, защото сме се родили по-достойни. Когато прост човек тръгне срещу мен, аз го екзекутирам. Когато го направи благородник, човек от висока класа, уреждам спора си с него в двора за дуели. Ако тръгна произволно да проливам благородническа кръв, а да щадя свинаря, дори ако благородникът е от чуждо кралство, а свинарят е мой васал, това би било мерзост, поругаване.

— Ще си помисля върху думите ви. Иначе, да, равни сме, повече или по-малко — каза Гедер. — Ние сме благородници и те са благородници. А всичко това го направихме, защото те заговорничеха срещу Астер, който е с най-благородната кръв от всички ни. Направихме го за него.