Кралска кръв

Оглавление

„Направихме го заради твоите чуждоземски фанатици“ — помисли си Досън.

— За това навярно сте прав — каза той и свещеникът издаде тих гърлен звук, като момче, което е зърнало интересно животно.

— Изглеждате ми притеснен, милорд — каза свещникът и се наведе напред, вперил поглед в Досън. — Нещо друго тревожи ли ви?

„Ти си един прост козар и нямаш право да ме разпитваш.“

— Нищо — отвърна Досън и свещеникът се усмихна.

Да види Клара отново беше като да потопи изгорените си пръсти в хладка вода. Всички други, от Джори до портиерите, го посрещнаха с широки усмивки и искрени поздравления. Досън имаше чувството, че се намира в горяща бална зала и никой освен него не вижда пламъците. Клара го погледна и го приласка в обятията си, като майка, която бърза да успокои разтревоженото си дете.

По-голямата част от вечерта прекараха в нейното легло — Досън лежеше с глава в скута ѝ, когато Клара седеше, или споделяше възглавницата ѝ, когато легнеше. Светът със своята нелепа шарения и безмозъчна врява — като силен грим върху лицето на безпътна жена — изчезна за кратко, докато Клара му разказваше за всичките дребни домашни кризи, които Досън беше изпуснал покрай своята кратка и решителна война. Една от слугините се омъжила и напуснала работа. Резервоар се спукал и трябвало да го изпразнят целия, преди да го поправят. Сабиха постепенно свиквала с новия си дом, но Елисия създавала проблеми. Пристигнало било писмо от имението в Остерлингов хребет — строежът на новите кучкарници вървял по план и до зимата щял да приключи.

Уханието на чаршафите ѝ и песента на птичките пред прозореца се смесиха с познатата близост на Клара и Досън скоро установи, че възелът в стомаха му се отпуска приятно.

— Канл Даскелин трябва скоро да се върне — каза тя.

— Защо, къде е?

— В Северобреж — каза Клара. — Явно са го пратили там да вербува съюзници срещу Астерилхолд и сега той ще ги доведе точно навреме за празненствата по случай победата. Май никой не очакваше войната да свърши толкова бързо.

— Не е свършила — каза Досън. — Не е.

— Е, реколтата ще е по-слаба, разбира се — каза Клара. — Но догодина…

Досън хвана ръката ѝ, обърна се по гръб и впи поглед в тавана.

— Нищо не се знае за догодина, любов моя.

Клара се надигна, смръщила вежди. Досън прокара пръсти по извивката на лакътя ѝ.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита тя.

— Не. Макар че… може би ще е добре с Джори и Сабиха да се приберете за известно време в имението. Сега, когато имаме две баронства на главата, момчетата трябва да поемат поне отчасти управлението на Остерлингов хребет. А кой по-добре от теб може да ги научи?

Лицето ѝ се изопна.

— Има нещо — каза тя. — Какво е станало? Какво си намислил?

— Не ми питай за това, любов моя. Няма да издържа на изкушението и ще ти кажа, а засега е по-добре сам да нося товара.

— Досън…

— Не аз спечелих тази война. Палиако е чудовище, но не той е издал онази заповед. Нещо гние в сърцето на самата империя и аз трябва да направя онова, което ми диктува честта. Има риск, но няма избор.

Клара го гледа дълго и втренчено, очите ѝ се местеха по лицето му, сякаш търсеха там някакъв знак.

— Ще тръгнеш срещу свещениците на Палиако — каза накрая.

— Ще направя онова, което изискват честта и дългът — отвърна Досън. — За повече не питай.

Клара стана от леглото и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако Джори и аз си тръгнем, това ще направи впечатление — каза тя. — Би било много странно, ако точно сега съпругата на героя духне към провинцията. Ако остана, трябва да знам какво да очаквам. Ще се стигне ли до насилие?

— Да.

Клара бавно издиша и затвори очи. Винаги правеше така, открай време. Помнеше я още като момиче, на прага на женствеността, как затваря очи и издиша тихичко и продължително. Но май през всичките изминали години само бе репетирала за тази въздишка. Досън стана от леглото и хвана ръцете ѝ.

— Нямам избор, скъпа. Видях какво броди из нашето кралство. Ако не го спрем, Антеа вече няма да е същата. Може да изглежда същата, дори хората ѝ може да са същите, но кралството няма да го има, ще остане само позор. Ще направя всичко необходимо, за да предпазя народа ни.

— Добре — каза Клара. — Направи го. А аз ще се погрижа за семейството.

Той я целуна нежно по челото. После по устните. После тя го бутна обратно в леглото и за известно време двамата забравиха за света.

Когато за последен път влезе в мрака на руините под Камнипол — изоставените проходи, в които никога не проникваше слънчева светлина, — ловджията Винсен Коу беше с него. Сам сега, Досън откри, че компанията на младежа му липсва. Коу беше мълчалив, но верен и смел. Досън така и не разбра защо Клара го беше отпратила в имението. Може би през зимата, когато Досън се върнеше в Остерлингов хребет, Коу и Клара, с негова помощ, щяха да изгладят каквото там недоразумение е възникнало помежду им.

Плъхове се разбягваха пред светлината на фенера, остри нокти вдигаха облачета древен прах. Някога градът е бил тук. Слънце е огрявало тези камъни, огласяли са ги гласовете на улични продавачи. Купчината отломки, която Досън бе заобиколил току-що, е била колона в чест на отдавна забравена победа. Колкото по-надълбоко навлизаше, толкова по-голяма беше развалата и толкова по-непроходими бяха проходите. Въпреки това Досън вярваше, че знае пътя.

Първият проблясък на светлина напред го изпълни с надежда и страх едновременно. Надежда, защото беше открил мястото на срещата. Страх — по същата причина.