Кралска кръв

Оглавление

— А Палиако?

— Ще помоля Джори да говори с него. Предполагам, че двамата ще имате повод и възможност да се срещнете, когато започне дворцовият сезон. Дотогава остават само няколко седмици, а доколкото разбрах, вие така или иначе отивате в Камнипол.

— За откриването на сезона, да — каза Ашфорт. — Но преди това има доста да се свърши. С ваше позволение, милорд, утре сутрин ще трябва да напусна чудесното ви имение.

— Защо? За да развеете щедростта на Лечан и пред други антийски велможи?

Усмивката на посланика помръкна, но не изчезна.

— Щом казвате, лорд Калиам — отвърна Ашфорт.

Имението Остерлингов хребет беше домът на Досън и най-ранните му спомени от него бяха свързани със сняг и студ. Неясни детски спомени, които свързваха тиквеника и пияните череши на есенните празненства с Камнипол, а снега и леда — с Остерлингов хребет. Дори по-късно, като младеж, той продължаваше да мисли за сезоните като за места. Лятото обитаваше калдъръмените улици между високите крепостни стени на столицата. Ледът и снегът принадлежаха на тясната речна долина. Вярно, с годините тази самозаблуда стана някак по-поетична. Вече не беше толкова наивен да си мисли, че по мостовете над Прореза не пада сняг или че ловджийските кучета на баща му изпадат в летаргия през летните жеги. Но самата идея за пряка връзка между сезон и място притежаваше дълбокия резонанс на нещо правилно, на убеждение, възприето в детството и запазено до ден-днешен.

Имението открай време клечеше в полите на полегат хълм, неподвластно на промяната. Стените му се бяха издигали тук още преди Антеа да се въздигне като кралство. Драконовият нефрит, вечен и неподвластен на времето и стихиите, се вплиташе в каменната зидария. Твърдият гранит се беше изронил на места, другаде го бяха подменяли през годините, но нефритът щеше да държи вечно.

Стаята, която Досън използваше за свой личен кабинет, беше използвана за същото от баща му, от дядо му и от другите преди тях. Пред същия този прозорец Досън бе слушал запленен от баща си, че стените на имението са като тъканта на кралството, а благородните домове са нефритът. Без неговата дълговечност и най-здравият градеж рано или късно щял да падне в руини.

Досън беше поел имението след смъртта на баща си, отгледал бе синовете си тук, разказвал им беше същите неща в тъмните зимни вечери. „Тази земя, тези стени са наши и само кралят може да ни ги отнеме. Всеки друг, който се опита, ще намери смъртта си. Но ако кралят ги поиска, ще ги дадем, защото това е негово право. Това означава да си лоялен.“

Момчетата бяха научили урока. Най-големият, Бариат, служеше във флотата под командването на лорд Скестинин. Викариан, вторият му син, беше станал свещеник. Единствената му дъщеря, Елисия, се беше омъжила за най-големия син на лорд Анерин. Единствен Джори все още живееше в имението, и то само докато отново го повикат на служба. Веднъж вече се бе проявил под командването на лорд Терниган, сражавал се бе храбро и се беше върнал герой и приятел на герой, пък било и приятел на такъв странен и ненадежден герой като Гедер Палиако.

Досън откри Джори на върха на Южната кула. Самият той често идваше тук като дете, подаваше глава през тесния прозорец и гледаше надолу, докато не му се завие свят от височината. Погледнати оттук, земите на Остерлингов хребет се разстилаха като на карта. Две от селата се виждаха ясно, те и езерото. Дърветата грееха в бледото зелено на новите листа, сенките белееха с последния сняг. Лекият студен вятър рошеше косата на Джори като перата на сврака. Държеше две писма — едното неотворено и със синия восъчен печат на Скестинин.

— Писмо от брат ти? Какви са новините от север? — попита Досън.

Джори се стресна и скри писмата зад гърба си като кухненско слугинче, което са хванали с лепкава уста и буркан мед в ръка. Страните му се зачервиха като от шамар.

— Бариат е добре, татко. Казва, че не са загубили нито един кораб от студовете и скоро ще ги пуснат на вода. Може и да са ги пуснали вече.

— Така и трябва — каза Досън. — Говорих с онзи идиот от Астерилхолд.

— И?

— Съгласих се да ходатайствам пред Симеон и да им уредя среща. Идиотът попита дали ти не би се съгласил да говориш с Палиако. Изглежда, смята, че няколко кротки думи от Гедер ще сложат спирачка на отмъщението, преди да е стигнало твърде далеч.

Джори кимна. Когато очите му бяха сведени, приличаше на майка си. Клара имаше същата брадичка, излъчваше същото спокойствие. Момчето беше извадило късмет с това.

— Ти каза ли му, че ще говоря с Гедер?

— Казах му, че ще говоря с теб за това — отвърна Досън. — С нищо не съм те задължил.

— Благодаря ти. Ще си помисля.

Досън се облегна на стената. Врабче влетя през прозореца, направи две трескави кръгчета в тясното помещение и излетя отново на свобода.

— А ти? Какво мислиш за войната? И за това да говориш с новия барон Ибинлес? — попита Досън.

— Предпочитам да не тръгваме на война, освен ако не се налага — каза Джори. Когато за пръв път тръгна на военна кампания, беше изпълнен с равни части вълнение и тревога. Опитът беше убил тези емоции, и двете. — Но ако се стигне дотам, ще се бием. Само че Гедер… не знам.

За миг Досън видя призраците на Ванаи в лицето на сина си. Градът, който Гедер Палиако беше опожарил. Не беше за вярване, че Палиако крие такава кръвожадност в себе си. Но Джори го беше видял с очите си и знаеше.

— Разбирам — каза Досън. — Постъпи както сметнеш за най-добре. Вярвам, че ще вземеш правилното решение.

По някаква причина, която му убягваше, Джори отново се изчерви, пламна целият. Изкашля се, избягваше да срещне погледа на баща си.