Кралска кръв

Оглавление

Гедер крачеше по широките коридори на Кралски шпил, слуги и роби се пръскаха, подплашени от самия факт на присъствието му, и си мислеше какво ли му е на Джори. Не можеше да си го представи женен, макар да беше присъствал на венчавката. Да се будиш всяка сутрин не обграден от тълпа раболепни непознати, а до жена. Една и съща жена. Да си гол пред човек, когото етикетът не задължава да отклони поглед. Нещо се стегна в гърдите му при тази мисъл, лекичко, но се стегна.

А и сега, след като го издигнаха, как изобщо би разбрал дали една жена го иска заради самия него, а не заради поста, който беше получил на тепсия? Чел беше достатъчно за секса, за да знае кое как се прави. В някои от книгите имаше дори схеми и диаграми. Не в това беше проблемът. Не, измъчваше го страхът, хиляда пъти по-силен от неудобството на сутрешните му унижения, че тя — онази неоформена, универсална „тя“ — ще го търпи само защото той е лорд-регентът. Че ще имитира любов или страст така грижливо, както други имитират безразличие. Мисълта за това беше непоносима.

Имаше властта да разпорежда смъртта на крале и унищожението на кралства, а се чувстваше най-вече самотен. Самотен и изпълнен със завист, задето приятелят му има нещо, което е недостижимо за него. Само Астер го разбираше, но беше твърде малък, та Гедер да го занимава с този свой проблем. Гедер му беше настойник, длъжен беше да го отгледа и да го подготви за тежестта на короната. Не. Абсурд.

— Милорд Гедер — каза Басрахип. Тътнещият му глас породи ехо.

— Добрутро — каза Гедер. — Аз тъкмо… всъщност нямам нищо важно или полезно за правене в момента. Всичко наред ли е?

— Аз и другарите ми чуваме неща, които ме тревожат, принц Гедер.

— Милорд регент.

— Милорд регент. Тревожа се, че може да има вълнения. Онези, които обичат лъжата и се боят от правосъдието на богинята, усещат присъствието ѝ, но не се разкайват. — Басрахип се наведе напред и гласът му спадна до шепот: — Трябва да внимавате. Светът изглежда светъл и невинен, но в него има опасност.

Студен страх скова раменете на Гедер. Той се сгърби и приближи лице до лицето на свещеника.

— Какво да правим?

Басрахип се усмихна.

— Елате с мен. Нека дойдат и стражите ви.

Отидоха в стара бална зала, която не беше използвана от години. Осветлението беше слабо, подът — протрит и изкъртен на места. Редици пейки се издигаха покрай три от стените като в театър, последните толкова нависоко, че почти опираха в куполообразния таван. Именно там, на последната редица, бяха насядали свещениците на богинята. Двайсетина, ако не и повече. Носеха мечове и държаха лъкове. Гедер чу как един от стражите му ахна. Басрахип му даде знак да спре, после застана в средата на най-долната редица пейки и даде знак на Гедер да дойде при него. Стражите се изтеглиха тихо и заеха позиции покрай стената, но очите им шареха неспокойно из залата.

Басрахип посочи към мъжа най-вляво.

— Ти, приятелю. Пристъпи напред, моля те.

Стражът не помръдна.

— Спокойно — каза му Гедер. — Направи каквото ти казва.

Мъжът застана в центъра на стаята. Приличаше на актьор, който се кани да изнесе монолог. Досега Гедер не се беше замислял за хората, които го охраняваха, за него те бяха просто войници и част от мебелировката. Този беше на четирийсетина години, стар белег разсичаше лицето му от едната страна. Гедер се зачуди как ли се казва.

— Участвал ли си в заговор срещу лорд Гедер? — попита Басрахип.

— Не — остро отвърна стражът.

Басрахип кимна.

— Върни се на мястото си, приятелю. Ти, до него, мини напред.

Свещеникът извика стражите един по един и им зададе същия въпрос. Накрая тупна Гедер по рамото и каза:

— На тези мъже можем да вярваме. Дръжте ги близо до себе си. Аз, от своя страна, също ще съм до вас. Докато не открием точно каква е опасността, която ви грози, трябва да сте нащрек и да си отваряте очите.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред — каза Гедер, но изобщо не беше сигурен.

— Ще бъде. — Басрахип кимна. — Но ще има и опасни моменти. Вашият Праведен слуга ще ви пази.

Думите му би трябвало да успокоят Гедер, но не успяха. Той отиде на празненството, както беше по план, но с растящо безпокойство. Астер седеше на високата маса с кралски одежди, но току поглеждаше към дуелисткия двор, където момчетата от благородните домове се дуелираха с учебни мечове… уловен в капан между мъжа, който още не беше станал, и момчето, което никога повече нямаше да бъде. Гедер седна до него и махна към момчетата.

— Иди при тях. Надпреварата е в чест на Калиам.

— Ами, просто си играят — каза Астер с фалшиво презрение.

— Не мисля. Един ден тези момчета ще бъдат мъжете, които ще водиш. Добре би било да ги опознаеш отсега. Тоест…

Басрахип, който седеше до него, кимна. Нямаше опасност. А и да имаше, беше пренебрежима. Астер облиза устни и погледна към момчетата. Едно от по-големите показваше на дребосъците как да мятат учебния меч през китка и да го улавят с другата ръка.

— Прав си — каза Астер и кимна. — Благодаря ти, Гедер.

— Само… Все пак внимавай, нали, Астер.

— Добре — каза момчето.

Гедер се облегна назад. Усукваше ресните на покривката. Развлекателната програма вървеше по план. Слугите му поднасяха различни блюда. Певците пееха химни в прослава на Досън Калиам. Гедер скоро установи, че всичко това му е неприятно. Когато Досън пристигна — за жалост сам, защото съпругата му Клара и снаха му Сабиха не се чувствали добре, а Джори останал да се грижи за тях, — Гедер се поотпусна, но споменът за разпита, на който Басрахип беше подложил мъжете от личната му стража, още го глождеше. А безпокойството му растеше упорито и не се поддаваше на контрол.